Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Робин кимна енергично.
— Да, разбира се, мадам. Сигурно е в лагера.
Веднага след ставането от трапезата Робин се запъти с бързи крачки към военния лагер.
Хю дъвчеше замислено парче пиле, когато синът му дотича в кръга на палатките. Като видя зачервените бузи на сина си и чу накъсаното му дишане, той извика насреща му:
— Случило ли се е нещо?
Робин спря задъхан пред баща си.
— Нищо, сър. Но се обезпокоих. Липсвахте ни на вечерята.
— Нямаш причини за безпокойство. — Хю се усмихна ободрително на момчето си. — Както знаеш, справям се отлично и сам.
— Прав сте, сър — ухили се Робин.
— По-късно смятам да се извиня на лейди Гуинивър. — Баналните извинения няма да успокоят дамата, като я изправя пред факта, че съм проникнал в мрежата от лъжи, добави наум той.
Робин приглади назад влажните си къдрици и изтри запотеното си чело. Вечерта беше топла, а той бе тичал.
— Тя ме помоли да ви предам, че след един час ще излезе на разходка в градината и ако желаете, можете да се срещнете с нея там…
Бърз поглед към небето показа на Хю, че слънцето бе почти залязло; след час щеше да се стъмни. Той кимна с мрачно лице.
— Случайно и аз искам да обсъдя някои неща с лейди Гуинивър. Още днес ще се пренесем в лагера. Върни се в къщата и събери вещите ни. Един от войниците ще ти помогне да донесете сандъка в палатката.
Робин се поколеба.
— Ще си тръгваме ли, сър?
— Да — гласеше краткият отговор. — Колкото се може по-скоро. Хайде на работа! — Хю хвърли огризаното пилешко бутче в тревата, скри ръце в джобовете на жакета си и зарея поглед в далечината.
Очакваше предстоящия разговор с неохота. За своя изненада не изпитваше никакво задоволство от факта, че се бе оказал прав. Гуинивър беше изпратила на оня свят един насилник и пияница. Обаче Хю дьо Босер бе дошъл по поръчение на краля и нямаше право на лични симпатии.
Той проследи с поглед Робин, който тичаше като младо конче обратно към къщата, следван доста по-бавно от един от хората му. Сега момчето му щеше да има добро наследство, което щеше да му позволи да основе своя династия. Богатството щеше да му осигури достъп в кралския двор и всякакви удобства, високо положение, влияние и още богатства. Робин нямаше да остане авантюрист и войник като баща си.
„По дяволите, земята не принадлежи на Гуинивър Малори, тъй като Роджър Нийдхем не е имал никакво право да разполага с нея!“
До това заключение беше стигнал Хю.
Гуинивър се разхождаше в градината с розите с кошница на ръката си и ножица в другата. Отново и отново спираше, за да вдъхне аромата на отрязаните рози и да огледа прекрасната градина, над която вече се спускаше здрач. От гълъбарника се чуваше доволно гукане. Зад нея се издигаха посивелите каменни стени на господарския дом.
Защо трябваше да загуби всичко това? Това не биваше да се случва — само защото алчният крал и още по-алчният му пазител на печата бяха решили да й го отнемат! Все пак на света имаше и нещо като справедливост.
От момента, в който бе разбрала какво удоволствие й доставяше аналитичното мислене и когато се научи да чете и говори латински като майчиния си език, тя започна да изучава законите и приложението им под ръководството на магистър Хауърд. Оттам беше и вярата й в юридическата система като един от стълбовете на човешкото общество.
Нямаше закон, според който тя трябваше да загуби онова, което и принадлежеше, и то само защото някой бе решил да й го отнеме.
Въпреки това тя знаеше, че е възможно да загуби всичко. В Англия, управлявана от крал Хенри, справедливостта беше твърде разтегливо понятие.
Ножицата се плъзна по стъблото на бяла, едва напъпила роза и убоде пръста й. Гуинивър изохка и изсмука капчицата кръв. Всъщност какво значение имаше, че ще загуби парче земя, след като на карта беше поставен животът й?
Зад нея се чуха стъпки. Добре познати стъпки, твърди и гъвкави. Стъпките на узурпатора!
И на мъжа, който караше кръвта й да кипи…
— Лорд Хю. — Тя се обърна с принудена усмивка.
— Убодохте ли се?
— Не. Ножицата се плъзна. Нищо страшно. — Тя остави кошницата с рози на каменната пейка на алеята.
Мъжът извади от джоба си кърпичка и без да помоли за разрешение, попи капчиците кръв.
— Незнайно по каква причина от пръстите винаги тече много кръв — обясни спокойно той.
— Да, и аз съм забелязала. — Тя наблюдаваше пръстите му, загорели от слънцето, силни и учудващо прецизни в движенията си. Усети топлината на докосването му върху ръката си, която я разтапяше като восък.