Дневникът на един маг
- Автор: Коэльо Пауло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Киркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневникът на един маг». Краткое содержание книги:
Възможността да прекарам нощта в Санто Домннго започна да ми изглежда все по-неосъществима. Следях с нарастващ интерес думите на Петрус. И слънцето умираше зад хоризонта пред нас. Може би и то беше чуло онези думи.
— Смъртта е наш верен другар, защото тъкмо тя придава истински смисъл на живота ни. Но за да можем да видим същинското й лице, трябва да познаваме всички чувства и страхове, които дори само споменаването й може да предизвика у кое да е живо същество.
Петрус седна под дървото и ме накара да сторя същото. Каза, че малко преди това е обиколил няколко пъти дънера, защото се е сетил за всичко, случило се с него по време на пътя му към Сантяго. После извади от раницата си два сандвича. Беше ги купил на обяд.
— На това място за теб няма никаква опасност — каза, докато ми подаваше сандвичите. — Няма отровни змии, а и кучето ще те нападне едва след като забрави тазсутрешния си провал. Наоколо няма и престъпници. Тук си на сигурно място. Единствената заплаха е твоят страх.
Петрус ми каза, че преди два дни съм изпитал нещо толкова силно и яростно, колкото е и смъртта — Всепоглъщащата любов. Каза, че и за момент не съм се поколебал или уплашил, тъй като не съм имал предразсъдъци, що се отнася до тази любов. Ала всеки от нас имал предразсъдъци, свързани със смъртта, без да си дава сметка, че тя е просто още едно проявление на Агапе. Аз отвърнах, че за всичките тези години, когато съм упражнявал магии, на практика съм изгубил страха си от смъртта. В действителност повече ме плашеше начинът, по който ще умра, отколкото самата смърт.
— В такъв случай тази нощ ще изпиташ най-ужасния начин да умреш.
И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ДА БЪДЕШ ПОГРЕБАН ЖИВ.
— Трябва да го направиш само веднъж — каза той, докато си припомнях подобен театрален етюд. — Важно е да го превърнеш в съвсем истинско преживяване, да събудиш у себе си целия необходим страх, за да може упражнението да излезе от дъното на душата ти. Нека падне маската на ужаса, която прикрива нежното лице на твоята смърт.
Петрус стана и аз видях силуета му да се очертава на фона на пламналото от залеза небе. Тъй като продължавах да седя, фигурата му изглеждаше внушителна и огромна.
— Петрус, имам още един въпрос.
— Какъв?
— Тази сутрин ти беше мълчалив и странен. Усети преди мен появата на кучето. Как стана това?
— Когато съпреживяхме Всепоглъщащата лгобов, споделихме Абсолютното. Абсолютното показва на хората какво са в действителност — огромна мрежа от причинно-следствени връзки, където и най-малкият жест на един дава отражение върху живота на друг. Тази сутрин късчето Абсолютно все още бе твърде живо в душата ми. Аз разбирах не само теб, но и всичко на света, без ограничения във времето и пространството. Сега вече ефектът е доста по-слаб. Ще се усили отново следващия път, когато направя упражнението на Всепоглъщащата любов.
Сетих се за лошото настроение на Петрус сутринта. Ако това, което казваше, бе вярно, значи светът изживяваше лош момент.
— Ще те чакам в Парадор Насионал — каза той, отдалечавайки се. — Ще оставя името ти на рецепцията.
Проследих го с очи, докъдето можах. В полето, вляво от мен, селяните бяха приключили работа и си тръгваха. Реших да направя упражнението, когато съвсем се мръкне.
Легни на земята и се отпусни. Кръстосай ръце върху гърдите си, както правят с покойниците.
Представи си всички детайли от погребението, сякаш то ще бъде извършено сутринта. Единствената разлика е, че теб ще те погребат жив. Докато действието напредва — църквата, погребалното шествие, спускането на ковчега, червеите в земята, — ти все повече ще напрягаш мускулите си в отчаян опит да помръднеш. Но недей. Когато повече не можеш да издържаш, с движение, което да включва цялото ти тяло, строши дъските на ковчега, захвърли ги настрани и си поеми дълбоко въздух — свободен си. Движението ще доведе до по-голям резултат, ако е съпроводено с вик, излязъл от дълбините на тялото ти.
Бях спокоен. За пръв път, откакто бях поел по Необикновения път на Сантяго, оставах сам. Станах и се поразходих наоколо, ала нощта се спускаше бързо и реших да се върна под дървото, за да не се изгубя. Преди да падне пълен мрак, мислено изчислих разстоянието от дървото до пътя. Дори в тъмнината бих могъл да го намеря и да стигна до Санто Доминго, воден единствено от лунния сърп, който започна да се очертава на небето.