Дневникът на един маг
- Автор: Коэльо Пауло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Киркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневникът на един маг». Краткое содержание книги:
Чувам плач, усещам как от очите ми също се търкулват две сълзи. Ако сега отворят ковчега, ще ме видят и ще ме спасят. Но усещам единствено как той се спуска в гроба. Внезапно всичко потъва в тъмнина. Преди имаше малък светъл процеп по ръба на ковчега, но сега е пълен мрак. Лопатите на гробарите ме засипват с пръст, а аз съм жив! Заравят ме жив! Усещам как въздухът натежава, ароматът на цветя е непоносим, чувам как стъпките на хората се отдалечават. Ужасът е пълен. Не мога да мръдна. Те ще си отидат сега, скоро ще настъпи нощта и никой няма да чуе как блъскам по ковчега си!
Стъпките се отдалечават, никой не чува как крещя в мислите си, сам съм в мрака, задушно е, ароматът на цветя започва да ме подлудява, Внезапно чувам някакъв шум. — Червеите, червеите, които идват, за да ме изядат жив. С все сила се опитвам да раздвижа някоя част от тялото си, но всичко е безжизнено. Червеите започват да пълзят по тялото ми. Хлъзгави, студени. Разхождат се по лицето ми, влизат в панталоните ми. Един от тях прониква в ануса ми, друг започва да се пъха в ноздрата ми. Помощ! Изяждат ме жив, а никой не ме чува, никой нищо не ми казва, Червеят, който се пъхна в ноздрата, започна да се спуска по гърлото ми. Усещам как друг влиза в ухото ми. Трябва да изляза оттук! Къде си, Боже, та не отговаряш? Започнаха да ядат гърлото ми, повече няма да мога да викам! Проникват от всички страни, през ушите, през крайчеца на устата, през отвора на пениса ми. Чувствам ония лигави, хлъзгави гадини в себе си, трябва да изкрещя, трябва да се освободя! Залостен съм в тоя тъмен и студен гроб, не ми достига въздух, червеите ме прояждат! Трябва Да се раздвижа. Трябва да строша този ковчег! Господи, помогни ми да събера всичките си сили, защото трябва да се раздвижа! АЗ ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА ОТТУК! ТРЯБВА! АЗ ЩЕ СЕ РАЗДВИЖА! ЩЕ СЕ РАЗДВИЖА!
УСПЯХ!
Дъските на ковчега се разхвърчаха навсякъде, гробът изчезна, а аз изпълних гърдите си с чистия въздух на Пътя на Сантяго. Тялото ми трепереше от глава до пети, бях подгизнал от пот. Размърдах се леко и усетих, че съм се изпуснал. Но всичко това беше без значение — аз бях жив.
Продължавах да треперя и не полагах никакво усилие да се овладея. Изпълни ме чувство на огромно спокойствие. Усетих нещо като присъствие до себе си. Погледнах и видях лицето на смъртта си. Не беше смърт, каквато минути преди това бях изпитал, родена от страховете и въображението ми. Беше моята истинска смърт—дружелюбна и напътстваща ме. Тя нямаше да допусне да бъда страхливец нито за миг в живота си. Отсега нататък щеше да ми помага повече, отколкото ръката и съветите на Петрус. Нямаше да ми позволи да отлагам за бъдещето онова, което мога да преживея в настоящето. Нямаше да ме остави да бягам от сраженията в живота и щеше да ми помогне да поведа Справедливата битка. Никога повече, в никой момент, нямаше да се чувствам смешен, че правя нещо. Защото тя беше тук и ми казваше, че когато ме поведе за ръка-към други светове, аз няма да понеса със себе си най-големия от всички грехове — съжалението. Уверен в присъствието й, взирайки се в милото й лице, бях сигурен, че ще пия жадно от живата вода на съществованието.
Нощта вече не криеше тайни и страхове. Беше хубава, спокойна нощ. Когато треперенето ми премина, станах и се отправих към водните помпи на полето. Изпрах бермудите си и сложих другите, които бяха в раницата мя. После се върнах при дървото и изядох двата сандвича, които Петрус ми беше оставил. Това беше най-вкусната храна на света, тъй като бях жив и смъртта вече не ме плашеше.
Реших да спя точно там. В края на краищата мракът никога не ми се бе струвал по-безопасен.
Личните пороци
Бяхме в огромна нива, равна житна нива, която се простираше чак до хоризонта. Само една указваща пътя на поклонниците средновековна колона с кръст на върха нарушаваше еднообразието. Когато стигнахме до колоната, Петрус остави раницата си на земята и коленичи. Подкани ме да направя като него.
— Да се помолим. Ще се молим за единственото, което може да провали поклонника, намерил своя меч — личните пороци. Колкото и добре да са го научили Големите учители да борави с меча си, едната му ръка винаги ще е най-лошият му враг. Нека се помолим, в случай че успееш да намериш меча си, да го държиш винаги в ръката, която няма да ти навреди.
Беше два следобед. Не се чуваше никакъв шум и Петрус започна:
— Господи, смили се над нас, защото сме поклонници по Пътя на Сантяго и това може да е порок. Бъди милостив и не позволявай да насочим познанията си срещу нас самите.
Смили се над тези, които съжаляват себе си и се смятат за добри, но онеправдани в живота, защото не са заслужавали да им се случи каквото им се е случило — те никога не ще дръзнат да поведат Справедливата битка. Смили се и над онези, които са жестоки към себе си, виждат само лошото в своите действия и се смятат виновни за несправедливостите по света. Защото те не познават Твоя закон, който гласи: „Дори космите по главата ти са всички преброени.“