Дневникът на един маг
- Автор: Коэльо Пауло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Киркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневникът на един маг». Краткое содержание книги:
Завоеванията
Един следобед стигнахме до руините на стар замък, принадлежал на Ордена на тамплиерите. Седнахме да си починем. Петрус запали една от неизменните си цигари, а аз пийнах малко вино — беше ми останало от обяда. Огледах се — няколко селски къщи, кулата на замъка, вълнистата разорана земя, готова за сеитба. Неочаквано вдясно от мен мина овчар. Идваше откъм полето и водеше овцете си. Небето беше ’червено, а вдигнатият от животните прахоляк замъгли пейзажа, сякаш беше сън, вълшебно видение. Пастирът ни помаха за поздрав. И ние му помахахме.
Овцете минаха пред нас и продължиха по пътя си. Петрус стана. Сцената го бе впечатлила.
— Да тръгваме веднага — каза той.
— Защо?
— Защото така. Не мислиш ли, че вече твърде дълго сме все по Пътя на Сантяго?
Но нещо ми подсказваше, че се е разбързал заради магическата сцена с пастира и неговите овце.
След два дни стигнахме близо до планините на юг, които нарушаваха еднообразието на житните ниви. Пътят бе добре трасиран с жълтата маркировка на отец Жорди. Петрус обаче, без да ми обяснява каквото и да било, започна да се отклонява от жълтата маркировка и да отива все по на север. Обърнах му внимание върху този факт, но той ми отвърна доста сухо, че е мой водач и знае накъде ме води.
След почти половин час ходене започнах да долавям някакъв шум — като от падаща вода. Наоколо имаше само изгорели от слънцето поля и се зачудих от какво може да е. Но докато напредвахме, звукът се усилваше и накрая нямаше място за съмнение, че става дума за водопад: Странно бе единствено това, че колкото и да гледах наоколо, не виждах нито планина, нито водопад.
Точно тогава прехвърлихме едно малко възвишение и пред очите ми се разкри невероятно природно творение — в пропаст, в която би се побрала пететажна сграда, право към центъра на Земята се спускаше водна завеса. По краищата на гигантската дупка имаше пищна растителност, съвсем различна от местната. Беше като рамка на падащата вода.
— Да се спуснем тук — каза Петрус.
Започнахме да се спускаме и аз се сетих за Жул Берн, защото имах чувството, че пътуваме към центъра на Земята. Спускането беше стръмно и трудно. За да не падна, ми се налагаше да се хващам за бодливи клони и режещи камъни. Когато стигнах до дъното на пропастта, целите ми ръце и крака бяха издрани.
— Прекрасно творение на природата — каза Петрус.
Съгласих се. Оазис насред пустинята. Буйна растителност и капчици вода, образуващи дъга — толкова красиво беше да се види от долу на горе.
— На това място природата показва своята сила — продължи той.
— Така е — съгласих се.
— И ни дава възможност и ние да покажем силата си. Да изкачим водопада — каза моят водач. — През водата.
Отново погледнах пред себе си. Вече не виждах красив оазис и причудлив природен каприз. Стоях пред стена, висока повече от петнайсет метра, откъдето водата падаше с оглушителна сила. Езерцето, образувано от водопада, не беше по-дълбоко от човешки ръст, тъй като реката, също така оглушително изтичаше в дупка, която навярно водеше към земните недра. По стената нямаше места, където да се хвана, а и в езерцето липсваше дълбочина, която да омекоти падането. Бях изправен пред непосилна задача.
Сетих се за една случка отпреди пет години, за крайно опасен ритуал, който също като този изискваше катерене. Учителят ми позволи да реша дали искам да продължа, или не. Аз бях по-млад, бях очарован от силата му и от чудесата на Традицията и реших да продължа. Трябваше да докажа, че съм смел.
След почти едночасово катерене в планината, когато бях в най-тежкия участък, внезапно излезе силен вятър. За да не полетя надолу, трябваше да се вкопча с все сила в малката площадка, на която се бях закрепил. Затворих очи в очакване на най-лошото, а ноктите ми бяха все така забити в скалата. Как само се изненадах, когато след миг установих, че някой ми помага да съм в по-удобно и стабилно положение. Отворих очи и Учителят се оказа до мен.
Махна във въздуха и вятърът веднага спря. С необяснима ловкост, която на моменти дори приличаше на чисто упражнение по левитиране, той се спусна долу и ме накара да сторя същото.
Последвах го с разтреперани крака и възмутено попитах защо не е спрял вятъра, преди да стигне до мен.
— Защото аз го накарах да духа — отвърна той.
— За да ме убие ли?
— За да те спаси. Ти нямаше да успееш да се изкатериш по тая планина. Когато попитах дали искаш да се качиш, не проверявах твоята смелост. Проверявах твоята мъдрост.
Ти роди заповед, каквато не съм ти давал — каза Учителят. — Ако умееше да левитираш, нямаше да има проблеми. Ти обаче реши да бъдеш смел. А беше достатъчно да проявиш интелигентност.