Дневникът на един маг
- Автор: Коэльо Пауло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Киркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневникът на един маг». Краткое содержание книги:
При срещата с циганина Петрус бе споменал, че знае името на демона. Попитах го какво е то.
— Легион — каза. — Тъй като бесовете в него са много.
Вървяхме през земи, които селяните подготвяха за сеитба. Тук-там напояваха нивите с допотопни водни помпи в извечната борба със сухата почва. От двете страни на Пътя на Сантяго бяха натрупани камъни като непрекъсната стена, която се сливаше с рисунъка на полето. Помислих си за дългите векове неспирен труд по тези земи. Но винаги изникваше някой камък, който трябва да бъде отстранен, камък, който може да счупи острието на ралото, камък, от който конят би окуцял и който оставя мазоли по ръцете на земеделеца. Тази борба се подновяваше година след година и никога не свършваше.
Петрус бе по-мълчалив от обикновено и аз си дадох сметка, че от сутринта почти не е продумвал. След разговора край средновековната колона той се бе затворил в себе си и не отговаряше на повечето ми въпроси. Исках да науча още за „многото бесове“. Преди ми беше казал, че човек има само по един Пратеник, Ала сега не беше в настроение да разговаря и реших да изчакам някой по-подходящ момент.
Изкачихме малко възвишение, откъдето се виждаше кулата на църквата в Санто Доминго де ла Калсада. Оживих се от гледката. Започнах да си мечтая за удобствата и магията на Парадор Насионал. От това, което бях чел, знаех, че сградата е построена от самия свети Доминго, за да подслонява поклонниците. Там нощувал веднъж и свети Франциск от Асизи на път за Компостела, Всичко това ме въодушеви.
Трябва да наближаваше седем вечерта, когато Петрус ме накарада спрем. Сетих се за Ронсесвал, за бавното ни придвижване, когато толкова се нуждаех от чаша вино в студа. Притесних се, че ми е подготвил нещо такова.
— Един Пратеник не може да ти помогне да победиш друг Пратеник. Те не са нито добри, нито лоши, както ти казах преди, но притежават някакво чувство за лоялност помежду си. Не разчитай на Астраин да победиш кучето.
Точно сега не ми се говореше за пратеници. Искаше ми се час по-скоро да се озова в Санто Доминго.
— Пратениците на мъртвите могат да се влеят в нечие обзето от страх тяло. Затова в случая с кучето те са много. Дошли са по покана на страха на жената. Не само онзи на убития циганин, но и други, най-различни пратеници, блуждаещи из пространството в търсене на някакъв начин да влязат в контакт със силите на земята.
Едва сега отговаряше на моя въпрос. Но нещо в тона му ми се стори изкуствено, сякаш не му се приказваше за това. Инстинктът ми ме накара да застана нащрек.
— Какво искаш, Петрус? — попитах леко раздразнен.
Водачът ми не отговори. Излезе от пътя и отиде до едно старо дърво, почти без листа. Намираше се на десетина метра навътре в полето-и беше единственото дърво на хоризонта. Понеже не ми беше дал знак да го последвам, аз останах на пътя, И присъствах на необичайна сцена. Петрус започна да обикаля дървото. Говореше нещо на висок глас, гледайки към земята. Когато свърши, ми помаха да се приближа.
— Седни тук — каза. В тона му имаше нещо различно, но не можех да разбера дали е съчувствие или нежност. — Ще останеш тук. Утре ще се срещнем в Санто Доминго де ла Калсада.
Преди да успея да кажа каквото и да било, Петрус продължи:
— Тия дни — уверявам те, че няма да е днес — ти ще трябва да се изправиш срещу най-големия си враг по Пътя на Сантяго, Кучето. Когато този ден дойде, бъди спокоен. Аз ще съм до теб и ще ти давам необходимата сила в схватката. Но днес ще трябва да се изправиш срещу друг един враг, един нереален враг, който обаче може да те погуби или да ти бъде най-верен другар — смъртта.
Човекът е единственото създание в природата, което осъзнава, че ще умре. Затова, само за това, дълбоко уважавам човешкия род. Вярвам, че ще има по-добро бъдеще от настоящето. Макар да знае, че дните му са преброени и че всичко ще свърши, когато най-малко очаква, човекът води с живота борба, достойна за безсмъртните. Онова, което хората наричат суета — да оставят след себе си дела, деца, да увековечат името си, — аз смятам за най-висша проява на човешко достойнство.
Става така обаче, че бидейки крехко създание, човекът все се опитва да скрие от себе си своята твърда убеденост, че ще умре. Не си дава сметка, че именно смъртта го кара да извършва най-добрите постъпки в живота си. Страх го е от преминаването в мрака, таи дълбок ужас от непознатото. Единственият начин да се пребори със страха си е да забрави, че дните му са преброени. Не разбира, че с ясното съзнание за смъртта ще има кураж за много повече, ще се осмели да отиде много по-надалеч от завоеванията на битието. Защото няма да има какво да губи, тъй като смъртта е неизбежна.