Дневникът на един маг
- Автор: Коэльо Пауло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Киркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневникът на един маг». Краткое содержание книги:
Върнахме се в бялата обител, където бяха вещите ни.
— Стопанинът днес няма да се прибере, смятам, че можем да преспим тук — каза Петрус и си легна. Аз разгънах спалния си чувал, пийнах глътка вино и също легнах. Бях изтощен от Всепоглъщащата любов. Но в умората ми отсъстваше напрежението. Преди да затворя очи, си спомних за монаха — беше с брада, съвсем слаб. Спомних си как ми бе казал „добра вечер“ и бе седнал до мен. Някъде навън този човек сега бе погълнат от Божествения пламък. Може би затова нощта беше толкова тъмна. Защото той бе събрал в себе си цялата светлина на света.
Смъртта
— Вие поклонници ли сте? — попита възрастната жена, която ни сервираше закуската.
Бяхме в Асофра — място с малки къщи, на чиито фасади имаше средновековни гербове, и с изворче, където преди минути си бяхме напълнили манерките.
Аз потвърдих и очите на жената се изпълниха с уважение и гордост.
— Когато бях дете, оттук на ден минаваше поне по един поклонник на път за Компостела. След войната и след Франко не зная какво стана, но сякаш поклоненията спряха. — Вероятно са направили шосе. В днешно време хората обичат да пътуват с кола.
Петрус не каза нищо. Беше се събудил в лошо настроение. Аз се съгласих с жената и си представих едно ново асфалтирано шосе, което минава през планини и долини, представих си коли с изрисувани върху гюруците мидени черупки и магазинчета за сувенири на входа на манастирите. Току-що бях привършил кафето с мляко и филията със зехтин. Погледнах в справочника на Аймерик Пико, изчислих, че следобед би трябвало да пристигнем в Санто Доминго де ла Калсада, и възнамерявах да пренощувам в Парадор Насионал. Харчех доста по-малко от предвиденото, въпреки че се хранех по три пъти на ден. Време беше да си позволя тази ексцентричност и да даря тялото си със същото отношение, каквото имах към стомаха си.
Бях се събудил със странна припряност и с желание незабавно да стигна до Санто Доминго — усещане, което само преди два дни, докато вървяхме към параклиса, бях сигурен, че повече не ще изпитам. Петрус също беше посърнал, по-мълчалив от обикновено. Не знаех дали не е заради срещата с Алфонсо преди два дни. Много ми се щеше да призова Астраин и да си поговорим, но никога не го бях викал сутрин и не знаех дали ще има ефект. Отказах се от идеята.
Приключихме със закуската и тръгнахме. Минахме покрай средновековен дом с герб на фасадата, покрай руините на стар хан за поклонници и край малък парк на изхода на града. Тъкмо когато се канех отново да потъна в полята, усетих силно присъствие от лявата си страна. Продължих да вървя, но Петрус ме възпря.
— Няма смисъл да бягаш — каза. — Спри и се изправи срещу това.
Опитах се да се отскубна от Петрус и да продължа напред. Чувството беше неприятно, нещо като колики в коремната област. За миг ми се прииска да повярвам, че е от хляба със зехтин, но и преди го бях усещал и не можах да се заблудя. Напрегнатост. Изнервеност и страх.
— Погледни назад. — В гласа на Петрус звучеше паника. — Погледни назад, преди да е станало късно!
Рязко се извърнах. Отляво имаше малък запустял дом с обгоряла от слънцето растителност. Едно маслиново дръвче протягаше кривите си клони към небето. А между дръвчето и къщата, с поглед, вперен в мен, стоеше куче.
Черно куче, същото, което преди няколко дни бях прогонил от дома на жената.
Забравих за присъствието на Петрус и се втренчих в очите му. Нещо в мен — може би гласът на Астраин или на моя ангел-пазител — ми подсказваше, че ако отклоня поглед, то ще ме нападне. Останахме така, взирахме се очи в очи незнайно колко дълго. Чувствах, че след като съм изпитал Всепоглъщащата любов, отново съм изправен срещу неизменните ежедневни заплахи на съществованието. Чудех се защо кучето ме е последвало толкова надалеч. В крайна сметка какво искаше, та аз бях един поклонник, тръгнал да търси своя меч — никак не ми беше до стълкновения с хора и животни по пътя. Опитах се да изразя това с очи, припомняйки си монасите, които разговаряха с погледи, но кучето не помръдваше. Гледаше ме все така втренчено и безизразно, но готово да ме нападне, ако се разсея или покажа страх.
Страх! Усетих, че това чувство се е изпарило. Положението ми се струваше прекалено глупаво, за да се страхувам. Стомахът ми се беше свил и ми се гадеше от напрежение, но не се боях. Нещо ми подсказваше, че иначе очите ми ще ме издадат пред животното и то отново ще ме повали, както бе сторило предишния път. Не биваше да отмествам поглед дори и когато усетих, че по пътеката отдясно приближава някаква фигура.