Джулия
- Автор: Страуб Питер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джулия». Краткое содержание книги:
— Но… — започна Джулия, когато внезапно се озова лице в лице с русото момиче. То пипаше едно колело, облегнато на оградата на парка, и гледаше Джулия право в очите. Нямаше други деца около нея. Най-близките хора бяха мъж и жена, заспали на тревата, на двадесетина метра. Около Джулия и русото момиченце сякаш се беше създало някакво празно пространство заредено с електричество, изолирано от времето и останалия свят. Детето носеше платнен панталон — смешен, с остаряла кройка, прихванат в кръста с ластик и с много широки крачоли. Приликата с Кейт накара сърцето на Джулия да се разтупти. Те продължаваха да се гледат, без да продумат. Джулия почти имаше усещането, че момиченцето я беше чакало в този отдалечен край на парка.
Изведнъж то се усмихна и цялата прилика с Кейт се изпари. Един от резците му беше счупен наполовина и правеше усмивката му несиметрична и леко изкривена.
— Коя си ти? — попита Джулия.
Усмивката на момичето стана предизвикателна като при възрастен човек. Скръстените й ръце помръднаха или нещо друго в тях помръдна. Като погледна по-отблизо, Джулия видя, че тя всъщност не пипаше велосипеда, но държеше ръцете си съвсем близо до задното колело. Трябваше и малко време, за да различи това, което държеше. Чак когато малкият, кафеникав предмет потрепери, Джулия видя, че беше едно птиче.
— Ранено ли е? — попита тя.
Детето не реагира, а продължи да гледа Джулия със своята неуравновесена усмивка на възрастен. Изглежда, сякаш в нея се бе събрало цялото същество на момичето.
С бърз и сигурен жест то пъхна птичката в колелото на велосипеда, така че да не може да мърда между спиците и металните пръчици, които поддържаха калника. Сцената се отпечата в съзнанието на Джулия със свръхреална яснота: както в мига, предшестващ предвидена катастрофа, времето сякаш беше спряло, като усмивката на момиченцето. Точно преди то да бутне велосипеда напред, Джулия погледна птичката, чието тяло действително минаваше между спиците на колелото и беше поддържано от подпорите.
— Не… не… — заекна тя.
Момиченцето побутна велосипеда. Птичката веднага се превърна в маса от окървавени пера. Главата й се поклащаше леко към земята.
Джулия вдигна бързо глава и видя момиченцето, което яхваше колелото. Тя не тръгна веднага, а остана за миг неподвижна, седнала разкрачено върху велосипеда и гледаше Джулия с втренчен поглед.
Джулия отвори уста, за да заговори, но видя главата на птичката да лежи в прахта, с отворени очи. Почувства, че й се повдига неудържимо и се обърна, за да повърне.
Когато спазмът премина, момиченцето вече го нямаше. Колелото й минаваше през портала, тя караше бавно и небрежно и скоро изчезна в тълпата.
Джулия направи крачка напред и усети, че коленете й треперят. Въпреки това се застави да затича. Без да я интересува вече Магнус, тя хукна право към къщата си, с отворена уста, разтърсвано тяло и пресечен дъх. Така прекоси голямата тревна площ, разминавайки се на косъм с минувачите, които се отдръпваха, за да й направят място, и пое по пътеката край детската площадка за игра. Устата й беше пресъхнала и сякаш ножове се забиваха в ребрата й.
Тичайки, стигна до ъгъла на Илчестър Плейс и като залиташе се опита да забави крачка. Дробовете я боляха, слепоочията й пулсираха; тя изкачи трите стъпала, водещи към алеята. Къщата не изглеждаше никак гостоприемна. Джулия желаеше едно единствено нещо — да се хвърли на леглото си и да потъне в дълбок сън, за да забрави целия свят. Книгата, която все още държеше в ръката си, сякаш бе утроила тежестта си.
Джулия пристигна пред входната врата и започна да рови в джобовете си. Намери една стара хартиена кърпичка „Клинекс“ — обеца, чиято закопчалка беше счупена, ментов бонбон и две монети. Спомни си, че ключът се намира на дъното на чантата й, а тя беше останала в кухнята. Коленете й се подгънаха и тя се свлече върху пружиниращата трева. Преди очите и да се затворят, тя успя да види смаяното лице на Хейзел Мюлино, която я гледаше през страничния прозорец на къщата на номер 23.
Старата жена се надигна върху тясното си легло; един дълъг правоъгълник бяла лунна светлина се отразяваше върху пода и част от стената. Един лек глас я измъкна бавно от съня като многократно повтори нейното име, сякаш я закачаше. Гласът се чу отново, този път по-далечен, но все още от къщата. Старата жена не искаше да последва гласа — тя устоя, като се хвана за чаршафите. Но знаеше, че не може да издържи дълго време. Гласът беше прясна вода, плътни слоеве синя вода, от която тя имаше нужда. Слабите мускули на ръцете й започнаха да треперят. Знаеше кой беше това. Облиза със сух език зъбите си. В антрето закачливият глас отново я извика по име. Накрая тялото й престана да се бори. Без да го желае, ръцете на старата жена отметнаха одеялото, краката й прекрачиха края на дюшека и стъпиха на земята.