Джулия
- Автор: Страуб Питер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джулия». Краткое содержание книги:
— Джулия Лофтинг.
Хейзел Мюлино се повдигна леко на пръсти и се опита да надникне във вътрешността на къщата.
— Канадка ли сте? Опитвам се да установя акцента ви…
— Американка съм, но живея в Англия от много години.
— Това обяснява защо акцентът ви не е изразен.
— Признавам, че никога не мисля за това — каза Джулия. — Предполагам, че се променя непрекъснато. Мъжът ми винаги казваше, че говоря като земеделски работник от Айова, докато аз в живота си не съм стъпвала в Айова. Той също, впрочем. — През цялото време на разговора тя чувстваше острата миризма от изгорелия плат: десет минути непрекъснато беше махала с вестник във всекидневната, за да направи течение, но миризмата оставаше — като че ли бе изгорила котка.
Мисис Мюлино изглеждаше малко разсеяна от тази шега.
— Както ви казах в началото — продължи тя — помислихме, че ще бъде добре да ви осведомим. Миналата нощ съпругът ми видя един мъж пред вашата къща.
Джулия се стъписа:
— Към колко часа?
— Било е в десет часа, когато той се връщал от работа. Като всички издатели той работи до много късно. После, към десет и половина, съпругът ми погледнал през прозореца и ви видял да се връщате в къщи. Мъжът все още бил там. Пери каза, че нямал вид на престъпник, но бил застанал няколко къщи по-надолу, близо до дървото, което се намира пред Армбръстър, 17. Понеже любопитството му било събудено, Пери продължил да наблюдава мъжа. Когато сте се прибрали, той отново се приближил до вас. После пресякъл и гледал къщата ви, сякаш я охранява. Пери каза, че е останал така поне един час. Разбира се, няма закон, който да забранява на някого да гледа една къща, но изглежда странно. Мъжът ми ме попита дали трябва да се обади в полицията. Аз му казах, че ще говоря с вас. Така че сте предупредена, ако той се върне пак. Надявам се, че не ни смятате за… недискретни.
— О, не, съвсем не — каза Джулия. Миризмата на изгоряла котка се усещаше още по-силно и тя видя, че Хейзел Мюлино също я долови. Дребната жена със светло кремав тен я погледна странно и отстъпи една крачка.
— Почиствах малко — каза Джулия. — Знам, че видът ми не е за пред хора…
— Не. Искам да кажа да, разбира се. Но тъй като онзи мъж остана тук толкова дълго време, исках да го знаете. Надявам се, не смятате, че сме постъпили лошо, като не повикахме полиция…
— Това беше съпругът ми — каза Джулия. — Мисля, че ме наблюдава. Дори съм сигурна.
— Наблюдава ви?… — Изражението на Хейзел Мюлино показваше абсолютно неразбиране.
— Той не живее тук — обясни Джулия, като почувства, че затъва в блато от обяснения, без да знае как да ги избегне. — Купих къщата за себе си, разбирате ли. Не искам да го виждам — той ми досажда, обажда ми се по телефона. Мисля дори, че една нощ се беше вмъкнал в къщата.
Сега лицето на мисис Мюлино изразяваше шокиращо неодобрение.
— Моля ви, бих искала да сме приятелки — каза Джулия. — Освен съседки, би трябвало да сме приятелки, не мислите ли? Аз дори не ви поканих да влезете. Искате ли чаша кафе? Толкова любезно от ваша страна, че ми казахте за това, което сте видели. Не знам дали трябва да се вика полиция. Нямам представа дали има някаква опасност… Всичко толкова се обърка през последните два дни; това е заради дъщеря ни Кейт, искам да кажа покойната ни дъщеря… Наистина, той ме тероризира, но не мисля, че трябва да викам полиция, защото те няма да разберат нищо от тази история. Не забравяйте в никакъв случай да благодарите на мъжа си, че е проявил грижа към мен, много мило е…
Тя видя учудения израз на Хейзел Мюлино.
— Влезте все пак да изпиете чаша кафе. Трябва да проветря дневната от тази ужасна миризма, но ние можем да седнем в кухнята или даже в градината…
— Не, благодаря, сега не мога — каза жената. Вече беше започнала да слиза по стълбите. — Друг път.
— О! Исках да ви попитам дали познавахте хората, които са живели тук преди мен?
— Разбира се, познавахме МакКлинтъкови — каза мисис Мюлино. — Те бяха по-възрастни от нас и малко сдържани, но всъщност много симпатични…
— Не, не МакКлинтъкови — каза Джулия. — Тези, които са живеели тук преди. Мисис Ръдж. Хедър Ръдж. Тя е имала една дъщеря.
— Преди МакКлинтъкови? Ние се нанесохме през 1967 година и те вече живееха тук от двадесет години.
— Вярно, разбира се! Разбира се. Вие не бихте могли да ги познавате.
Мисис Мюлино й обърна гръб и слезе по стъпалата. Преди да се отправи към дома си, тя се обърна към Джулия и лицето й се изви в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.
„Тази жена ме смята за луда“ — си каза Джулия. И си представи как Магнус крачи по улицата. Предишната нощ беше чукал с часове на прозореца в трапезарията. Магнус се опитваше да я бутне в бездната. Джулия желаеше успокояващото присъствие на Марк, безгрижната мъжественост на Марк. Марк беше талисман, който я закриляше от Магнус. Дори Лили не можеше да я спаси от Магнус. Тя чу как Хейзел Мюлино затвори вратата на къщата си. И срещу това също Марк също можеше да я закриля.