Джулия
- Автор: Страуб Питер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джулия». Краткое содержание книги:
В продължение на един дълъг момент Джулия обикаляше из банята, загубила всякакъв контрол върху движенията си. Осъзнаваше, че издава някакво ужасно ръмжене, което не можеше да спре; то беше препращано и увеличавано от покритите с огледала стени. Трябва да престана да правя това… Направи усилие да седне на земята. Звукът сега идваше на тласъци, после се концентрира в гърлото й, където можеше да го овладее. Забеляза, че й бяха потекли лиги и си изтри устата и брадичката.
Хвърли празен поглед около себе си. Видя, че е седнала с втренчени очи и отворена уста близо до ваната. В розовите огледала лицето й изглеждаше изпито и ориенталско. Магнус беше взел обувките.
Стана мъчително като се залови с две ръце за мивката. Синята рокля все така киснеше в локва с ръждив цвят. Тя видя кървавото петно, което се беше увеличило. Сега бе дълго най-малко десет сантиметра. Джулия вдигна запушалката и изцеди мокрия плат, докато мръсната и миришеща вода се изтече.
Не беше в състояние да мисли, но знаеше, че трябва да унищожи синята рокля и тази убеденост, която проряза мисълта й, внезапно се трансформира в действие. Трябваше да изгори роклята.
Взе я, отиде да потърси кибрит в кухнята и продължи чак до дневната. Хвърли роклята в огнището на камината и драсна една клечка, която доближи до един почти сух край на тъканта. Не стана. Опита отново. Този път тънката материя се възпламени, като почерняваше и се сгърчваше. В стаята се разнесе остра миризма. Почти половината от роклята бе унищожена, мирис като от изгоряла кожа, изпълни дневната, но Джулия почти не го усети. Опита се да изгори останките с други клечки кибрит, но платът почерняваше, без да се запали.
Забеляза „Гардиан“-а от сутринта на масата, близо до канапето, отиде да го вземе и пъхна смачканите страници на вестника под роклята. Като повдигна мокрия и полуизгорял парцал, в който се бе превърнала тя, видя петното от кръв напряко на шева, голямо и с ръждив цвят. Побърза да хвърли запалени клечки върху вестника. Кълба от мазен, жълтеникав дим се извиха от хартията. Джулия продължи да хвърля горящи клечки, но мокрият плат отказваше да се запали. Ръцете й бяха почернели от пепелта.
Джулия прекрати напразните си усилия и отиде в кухнята да потърси найлонов плик за боклуците. Помагайки си с малката лопатка, тя натъпка пепелта и почернялата гъбеста тъкан в плика. Завърза го и го отнесе в алеята край къщата.
Беше изненадана от слънчевата топлина. Изтеклите трийсет минути — или час? — сякаш й бяха наложени от някаква външна воля. Беше обзета от някакво несъзнателно и неудържимо отвращение. Джулия усети пулсът си да се успокоява; нормалните й усещания се възвръщаха. Светлината открояваше милиони стръкчета трева, слънчевата топлина проникваше в косите й. Започна да диша по-бавно, когато забеляза, че се задъхва. Това нещо в найлоновия плик: тя трябваше да го унищожи, като че ли се отнасяше за живо същество. Когато хвана плика, отново бе обхваната от отвращение. Побърза да го хвърли в кофата за боклук и грижливо затвори капака. Широки следи от пепел бяха изцапали плисираната й рокля. Имаше също и по краката. Джулия се задъхваше, сякаш беше тичала.
Когато Магнус се нахвърли върху нея по телефона, сякаш чрез някаква черна магия, тя загуби напълно способността да разсъждава. Дори не си спомняше това, което каза, а само ефекта от думите му. Заплашителни думи. Той притежаваше обувките й. Джулия изтича да се скрие под топлия подслон на къщата.
Двадесет минути по-късно имаше ново посещение. Една млада жена стоеше пред нея — съседката й от номер 23. По-ниска от Джулия, с късо подстригани коси, като на Лили, с плахо и усмихнато лице с цвят на мляко, по което едва започваха да се появяват първите бръчки. Името й беше Хейзел Мюлино. От първите й думи („Съжалявам, че ви притеснявам в този момент“), Джулия осъзна, че стои пред нея с изцапана рокля и почернели ръце. Същото се отнасяше и за лицето, ако се съдеше по погледите на мисис Мюлино. Джулия беше мръсна от главата до петите; тя скри ръце зад гърба си.
— Изглеждате толкова заета… Сигурно съм избрала неподходящ момент. — Тя се усмихна.
Въпреки всичките си усилия да изглежда нормално, Джулия не се сети дори да я покани да влезе.
— Не, изобщо не съм заета, уверявам ви — каза тя, като се проклинаше, че така преиграва.
— Вижте, помислихме си, че трябва да ви попитаме… да ви осведомим — поправи се мисис Мюлино, преди да добави — И, разбира се, искаме да се запознаем с нашата нова съседка.
— Благодаря.
— Не разбрах много добре вашето име. — Джулия не се беше представила.