Джулия

— Магнус уби Кейт. Магнус ме мрази, защото го напуснах, а сега Кейт също ме мрази. Мисис Флъд ги е видяла.

— Джулия, защо не дойдете вкъщи да поговорим за това, което се случи онзи ден? Елате, моля ви. Всичко започна оттам.

— Какво искате да кажете с това? Какво се опитвате да изтръгнете от мен?

— Нищо, Джулия, съвсем нищо. Просто помислих, че ще се почувствате по-добре, ако поговорим за това — ако не с Магнус, поне с мен. Но ако не се чувствате готова, няма нищо. Мисля все пак, че трябва да дойдете и да останете няколко дни с мен, за да…

Джулия получи съвсем ясно видение — един мъж с бяла риза, който забиваше игла в ръката й.

— Довиждане, Лили. Извинете ме.

Тя затвори, разтреперана до такава степен, че слушалката падна на земята. Трябваше да излезе от тази къща.

Джулия изкачи стълбите, хвърли отвратителната рокля в стаята си, взе набързо един душ, избягвайки доколкото е възможно да се поглежда в огледалото от страх да не забележи там някой лек и неуловим силует. Докато се бършеше, телефонът иззвъня и тя започна да брои: звънна двадесет пъти преди да спре. Облече се, като се стараеше да не мисли за това, което каза Лили. Напротив, мислеше с наслаждение за нови книги: да си купи книги, да изчезне в историята на други човешки същества. Това беше истинското освобождаване.

Двадесет минути по-късно, докато вървеше бързо по Кенсингтън Хай Стрийт с мокри, прилепнали на тила й коси, ярки картини от нейното детство изникнаха в съзнанието й: летата в тяхната къща в Ню Хемпшир, където всеки ден беше така топло, както днес. Нейният прадядо бе купил собствеността след като се бе пенсионирал от административния съвет на железопътната компания, в която беше спечелил няколкостотин милиона долара през „бума“. Самата земя и съставът на въздуха тук сякаш бяха различни — изцяло и несъзнателно вплетени в техния семеен живот. Джулия изпита остра болка за нейната страна. Спря се като закована на Кенсингтън Хай Стрийт между един магазин за спиртни напитки и книжарницата У. Х. Смит, сред шума на колите, когато ясната картина на една долина в Ню Хемпшир изплува в съзнанието й. И отвъд тази долина чак до безкрая се разстилаше целият континент, млад и невинен. Тя обаче знаеше, че вече не беше така. Изпитваше носталгия по собственото си минало. Но в нея имаше някакво ненаситно желание за този плодотворен и чуден континент: там, струваше й се, бе прекарала детството си. Влезе при У. Х. Смит и си купи „Дъга“ от Пинчън, джобно издание.

Притисна книгата до себе си и продължи да върви през тълпата по Хай Стрийт. Наистина не беше толкова топло, както в Ню Хемпшир през август. Помисли да се изкачи по Кенсингтън Чърч Стрийт до Нотинг Хил Гейт, за да види дали Марк си е вкъщи. Спомняше си адреса му и мислеше, че знае къде се намира: в Пембридж или нещо такова, една от тези дълги, извити улици, които пресичаха Нотинг Хил Гейт, с наредени по тях големи, частни къщи, сега превърнати в студия и гарсониери под наем. Марк живееше „върху градината“, т.е. на приземния етаж. Тя си представи стълбите, по които трябваше да слезе, за да стигне до неговата мрачна и влажна стая и тази представа й бе достатъчна, за да обърне мисълта си към Холанд Парк, където можеше да се изтегне на слънце. Все още не се чувстваше готова да отиде да види Марк у тях. Ако отиде в неговия апартамент, без дори да е поканена, рискуваше да си навлече цяла серия от последици, от които малко я беше страх.