Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
— Вкусът на кръвта — повтори той.
Извади револвера си, провери барабана и отново го прибра. Сетне задъвка долната си устна.
— Мисля, че ще позная звяра. Ударих го. Сигурно има хубава синина на челото си.
— Освен това трябва да докажем, че той е убил заека — каза Монтгомъри. — По-добре да не бях ги донасял тук.
Трябваше да продължим нататък, но той стоеше над разкъсания заек, объркан и замислен като над ребус. Отдалечих се, за да не гледам останките на заека.
— Хайде — подканих го аз. Той се сепна и дойде при мен.
— Вижте — почти прошепна той. — Предполага се, че у всички тях е заложена идеята да не ядат нищо, което бяга по земята. Ако някой от зверовете случайно е опитал вкуса на кръвта…
Известно време вървяхме мълчаливо.
— Чудя се какво може да се е случило — говореше си той. След кратка пауза добави: — Това, което направих онзи ден, беше глупаво. Моят слуга… Показах му как да одере и сготви заек. Странно… Видях го да си облизва ръцете… Никога не беше ми идвало наум.
И след малко:
— Трябва да сложим край на това. Трябва да кажем на Моро.
През целия път към къщи той не можеше да мисли за нищо друго.
Моро погледна на случилото се дори още по-сериозно от Монтгомъри и едва ли е нужно да споменавам, че и аз бях заразен от очевидното им смайване.
— Трябва да дадем пример за назидание — каза Моро. — Но се съмнявам, че прегрешилият е Леопардочовека. Но как да го докажем? Монтгомъри, по-добре да беше запазил за себе си апетита си за месо и да бяхме минали без тези вълнуващи придобивки. Заради тях може да настъпи голяма каша.
— Глупаво от моя страна — рече Монтгомъри, — но стореното сторено. Пък и вие казахте, че мога да ги докарам…
— Трябва да се заемем с въпроса незабавно — каза Моро. — Предполагам, че ако се случи нещо, Млинг ще може да се погрижи за себе си.
— Не съм много сигурен в Млинг — отговори Монтгомъри. — А би трябвало да го познавам добре.
Подир обед Моро, Монтгомъри, аз и Млинг отидохме на другия край на острова при колибите в дерето. И тримата бяхме въоръжени. Млинг носеше една малка брадвичка, която използваше за цепене на дърва, и няколко навивки жица. На рамото на Моро висеше огромен пастирски рог.
— Ще видите събрание на Зверохората — каза Монтгомъри. — Интересна гледка.
През целия път Моро не промълви нито дума, но строгото му, обрамчено от бели кичури лице беше мрачно.
Прекосихме оврага, в който се вдигаше пара от топлия поток и като следвахме криволичещата през тръстиковия храсталак пътека, стигнахме до широко пространство, покрито с гъсто жълто прахообразно вещество — мисля, че беше сяра. Отвъд билото на буренясалия бряг блестеше морето. Стигнахме до нещо като плитък естествен амфитеатър и тук спряхме. Тогава Моро наду рога и разбуди заспалата тишина на тропическия следобед. Очевидно белите му дробове бяха силни. Сигналните звуци се усилваха и усилваха, повтаряни от ехото, докато станаха оглушителни.
— Ох — каза Моро и отпусна извития инструмент обратно на хълбока си.
Незабавно в жълтите тръстики се чу пращене и от гъстата зелена джунгла, очертаваща тресавището, през което бях бягал предния ден, долетяха гласове. Сетне на три или четири места по края на покритата със сяра площ се появиха нелепите фигури на бързащите към нас Зверохора. В мен се промъкна ужас, когато ги забелязах да излизат тромаво един след друг от дърветата или тръстиките и да се тътрят през нагорещения прах. Но Моро и Монтгомъри останаха достатъчно спокойни и аз по неволя стоях редом с тях. Пръв пристигна Сатира, странно нереален, независимо че хвърляше сянка и вдигаше прах с копита; подир него от гъсталака излезе някакъв чудовищен дебелак, нещо между кон и носорог, който, движейки се, продължаваше да дъвче слама; после се появи Жената-Свиня и две Жени-Вълчици; после Вещицата полулисица-полумечка с червени очи на заостреното си червено лице и после другите — всички охотно забързани. Щом приближиха, започнаха да се кланят раболепно на Моро и без да се съобразяват един с друг, да пеят отделни части от втората половина на ектенията на Закона: „Ръката Негова ранява, Ръката Негова лекува“ и тъй нататък.
Щом се приближиха на около тридесет ярда, спряха, поклониха се и като се свиха на колене и лакти, започнаха да си посипват главите с жълтата пепел. Представете си само гледката. Трима облечени в синьо мъже, с нашия обезобразен чернолик помощник, застанали сред широкото пространство, покрито с огрян от слънцето жълт прах под лазурното небе, заобиколени в кръг от пълзящите и жестикулиращи страшилища, някои почти човекоподобни с изключение на едва доловими жестове и изражения, други като уроди, трети тъй странно деформирани, че напомняха единствено виденията на най-ужасните кошмари. А зад тях в едната посока ивицата камъш, в другата — гъстата джунгла от палмови дървета, отделяща ни от дерето с колибите, на север — мъгливият хоризонт на Тихия океан.