Предателство в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Предателство в смъртта». Краткое содержание книги:
— Божичко! — Лайза затрепка с ресници и присви виолетовите си очи. — Наистина ли е убила куче?
— Така се говори.
— Други са били времената — намеси се Мик, който разглеждаше един полуавтоматичен пистолет. Обърна се към Ив и добави: — Невероятно е, че преди да влезе в сила законът за забрана на огнестрелните оръжия, всеки, който е имал достатъчно пари и желание, е можел да си купи оръжие — по законен или по незаконен път.
— Винаги ми се е струвало по-скоро глупаво, отколкото невероятно.
— Не поддържаш ли правото да се носи оръжие за самоотбрана, лейтенант? — попита Винс и се престори, че насочва пистолета към невидим враг.
„Навярно се мисли за неотразим“ — каза си Ив. Погледна малкия автоматичен пистолет и отговори:
— Това оръжие не е предназначено за самоотбрана, а за убиване.
— Може би. — Той върна пистолета на мястото му и се приближи до нея и Мик. — Въпреки забраната на оръжията, хората измислят други начини и убийства продължават да се извършват. В противен случай щеше да си безработна, лейтенант.
— Винсънт, държиш се грубо! — възкликна Лайза. — Обиждаш домакинята.
— Не ме е засегнал — възрази Ив. — Имаш право, Винс, хората винаги измислят начини да убиват. Но от доста време деца не са се избивали по коридорите на училището, съпруг или съпруга не са застрелвали брачния си партньор, докато спи, нито цели квартали са попадали под обсадата на бандити, които, без да им мигне окото, избиват случайните минувачи, докато се опитват взаимно да се унищожат. Доколкото си спомням, старата поговорка гласеше, че не оръжията, а хората убиват хора. Донякъде съм съгласна с това, но оръжията ги подпомагат.
— Така си е — подкрепи я Мик. — Никога не съм си падал по тези грозни и шумни предмети. Друго си е ножът. — Приближи се до витрина с ножове и продължи: — Преди да се опита да те очисти с нож, убиецът трябва да се приближи достатъчно, за да те погледне в очите. Много по-голяма смелост се иска да прободеш някого в гърдите, отколкото да го застреляш от разстояние. Според мен обаче най-сигурното оръжие са юмруците. — Обърна се с лице към събеседниците си и добави: — Една здрава тупаница разрешава всички проблеми, но най-хубавото е, че няма убити и когато скандалът приключи, всички могат да седнат на масата и да изпият по няколко халби бира. Навремето и ние с Рурк сме счупили носовете на един-двама души, нали, стари приятелю?
— Страхувам се, че са били повече — отвърна Рурк и заключи шкафа. — Заповядайте в дневната да пием кафе — добави, връщайки се към ролята на любезен домакин.
Шеста глава
Ив затегна каишката, на която беше прикрепен кобурът с оръжието й, и се втренчи в съпруга си. Рурк седеше на канапето в спалнята и закусваше. По телевизията вървяха утринните новини, на монитора на компютъра се редуваха неразбираеми цифри и кодове, отразяващи борсовите индекси.
Котаракът Галахад се беше изтегнал до Рурк и фиксираше с разноцветните си очи парчето шунка, останало в чинията.
— Как е възможно да изглеждаш така, сякаш си прекарал цяла седмица в някой луксозен курорт? — промърмори тя.
— Сигурно е защото водя природосъобразен живот.
— Дрън-дрън! Снощи до три часа с приятеля ти се наливахте с уиски и се надлъгвахте. Чух да се препъвате, докато се изкачвахте на горния етаж, а онзи Мик се смееше като побъркан.
— Признавам, че накрая алкохолът го хвана. — Рурк се обърна към нея и тя видя, че очите му са бистри и че изглежда свеж и отпочинал. — Колкото до мен, няколко глътки уиски не са в състояние да замъглят разума ми. Съжалявам, че сме те събудили.
— Всъщност веднага заспах отново. Дори не разбрах кога си легнал.
— Първо сложих Мик да си легне.
— Какви са плановете ти за днес и включват ли приятеля ти от детинство?
— Той е в Ню Йорк по работа, освен това не е дете и няма нужда някой да се грижи за него. Ако му потрябвам, Съмърсет ще му съобщи къде се намирам.
— Помислих, че днес ще останеш да работиш у дома.
— Нямам подобно намерение. — Той отпи от кафето си и я погледна: — Престани да се безпокоиш за мен, лейтенант. Работата ти е прекалено напрегната, та да обременяваш мислите си и с моята личност.
— За мен ти си на първо място, всичко останало е второстепенно.
Той се засмя, стана и я целуна:
— Трогнат съм.
— Не искам да се трогваш. — Ив го сграбчи за раменете. — Пази се!
— Бъди спокойна.
— Поне вземи лимузината и нека някой от шофьорите да кара — подхвърли тя. Знаеше, че лимузината е бронирана и в нея съпругът й ще бъде в безопасност.
— Добре, само и само да се успокоиш.
— Благодаря. Време е да тръгвам.