Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Джаспър замълча за миг, сякаш му бе хрумнало нещо.
— Затвори си очите — нареди ми той.
Поколебах се. Дали все пак не беше решил да ме убие?
— Хайде!
Стиснах зъби и затворих очи. Почувствах се два пъти по-безпомощна отпреди.
— Ще следваш звука на гласа ми, без да отваряш очи. Отвориш ли ги, губиш, разбра ли?
Кимнах, озадачена какво се опитваше да скрие от мен. Но все пак почувствах известно облекчение, че изобщо си прави труда да пази някаква тайна. Ако се канеше да ме убие, нямаше да има нужда от такива мерки.
— Насам.
Тръгнах бавно след него, като се пазех да не правя резки движения. И той внимаваше, поне не се ударих в дърво. Чух как звуците се промениха, когато излязохме на открито, вятърът звучеше различно, а миризмата на горящото сборище се засили. Усетих топлината на слънцето върху лицето си и как вътрешната страна на клепачите ми стана по-ярка, когато заблестях под лъчите му.
Водеше ме все по-близо до приглушения пукот на пламъците, толкова близо, че усещах дима върху кожата си. Съзнавах, че разполагаше с достатъчно възможности да ме убие, но когато приближихме кладата, съвсем се напрегнах.
— Седни тук. Без да отваряш очи.
Земята бе топла, сгрята от слънчевите лъчи и огъня. Седях неподвижно и се стараех да изглеждам безобидна, но усещах сърдития му взор и това ме изнервяше. Макар да не изпитвах гняв към тези вампири, които, дълбоко бях убедена, просто се защитаваха, усещах някаква странна, надигаща се ярост. Сякаш беше извън мен, някакво изостанало ехо от битката, която току-що бе приключила.
Гневът не успяваше да замъгли разума ми, защото болката бе твърде силна. Чувствах се нещастна до мозъка на костите си. Диего не напускаше съзнанието ми, не спирах да мисля как ли е загинал.
Сигурна бях, че доброволно не би издал тайните на Райли — тайни, заради които донякъде бях повярвала на Райли, докато не бе станало твърде късно. Спомних си изражението му — онова студено, гладко изражение, което се бе настанило върху чертите му, докато заплашваше, че ще накаже всеки, отказал да се подчинява. Чух отново зловещото, ненужно подробно описание — когато ви заведа при нея и ви държа, докато ви откъсва краката, а после бавно, съвсем бавно, изгори пръстите ви, ушите, устните, езика и всеки друг израстък на тялото ви един по един.
Сега осъзнах, че бе описвал смъртта на Диего.
Онази нощ бях усетила, че нещо го е променило. Убийството на Диего — именно това го бе променило, бе го ожесточило. Вярвах само на едно: че е ценял Диего повече от всички останали. Дори, че е бил привързан към него. И въпреки това е гледал как създателката ни го измъчва. И несъмнено й бе помогнал. Заедно бяха убили Диего.
Колко ли болка бе необходима, за да ме накара да предам Диего? Вероятно щях да понеса много. И бях сигурна, че също толкова е била необходима, за да накара Диего да предаде мен.
Прилоша ми. Исках да изтрия от главата си образа на Диего, пищящ от болка, но той отказваше да изчезне.
И тогава чух писъци на поляната.
Клепачите ми трепнаха, но Джаспър гневно изръмжа и аз незабавно ги стиснах. Успях да видя единствено гъст виолетов дим.
Чух викове и странен див вой. Силен вой, заобикаляше ме отвсякъде. Не можех да си представя как трябваше да се разкриви човешко лице, за да издаде такъв звук, и неведението правеше звука още по-ужасяващ. Жълтооките вампири бяха толкова различни от нас. По-скоро от мен, тъй като само аз бях оцеляла. Райли и създателката ни отдавна бяха изчезнали.
Чух да се споменават имена — Джейкъб, Лия, Сам. Чух множество отчетливи гласове, макар воят да продължаваше. Естествено, Райли ни бе излъгал и за броя на вампирите.
После виенето намаля, докато не остана само един глас, агонизиращо, нечовешко скимтене, което ме накара да стисна зъби. Лицето на Диего се бе запечатало в съзнанието ми, а този звук бе досущ като писъците му.
Карлайл надвикваше останалите гласове и воя. Молеше някого да му позволи да погледне нещо.
— Моля те, дай да погледна. Нека ти помогна. — Не чух възражение, но по някаква причина Карлайл май губеше спора.
После виенето се извиси в пронизителна нотка, трескавият глас на Карлайл благодареше някому, чуха се звуци от движението на много тела, почти заглушени от виенето. Приближаваха множество тежки стъпки.
Заслушах се още по-внимателно и долових нещо неочаквано, невъзможно. Наред с тежкото дишане, каквото не бях чувала от вампир, долавях десетки дълбоки, трополящи звуци. Почти като… туптене на сърца. Но категорично не човешки. Този звук познавах твърде добре. Подуших съсредоточено, но вятърът духаше срещу миризмата, така че надуших единствено пушека.