Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Знаех си, че каквато си тромава, ще цамбурнеш право в реката! — каза й Смире презрително.
— Съвсем не съм тромава и няма защо да ми се подиграваш — отвърна златката. — Бях вече на един от най-долните клони и пресмятах как да избия повече гъски, когато едно малко хлапе, не по-голямо от катеричка, изведнъж изтича, хвърли камък и ме удари по главата с такава сила, че паднах във водата и докато се, измъкна…
Златката не довърши разказа си, защото нямаше вече слушатели. Смире беше изтичала напред по следите на гъските.
През това време Ака летеше на юг и търсеше ново място за нощуване. Още не се бе мръкнало съвсем, луната светеше високо на небето и тя можеше да вижда местността. За щастие тя я познаваше добре, защото неведнъж, когато прелитаха напролет Балтийско море, вятърът ги бе отнасял към Блекинге.
Ака следваше реката, която се виеше през осветената от луната местност като черна лъскава змия. Така стигнаха до Юпафорш, където реката най-напред изчезва под земята, а после, светла и прозрачна като кристал, се хвърля в една тясна пропаст, на дъното на която се разбива в искрящи пръски и пяна. Под белия водопад има няколко камъка, между които водата се блъска с дива сила. Точно там спря Ака. И това място беше добро за нощуване, особено късно вечер, когато не се мяркат вече никакви хора. Преди да се е мръкнало съвсем, гъските не биха могли да кацнат там, защото местността около Юпафорш не е безлюдна. На едната страна на водопада се намира книжна фабрика, а на другата — гористият парк Юпадал, по чиито стръмни пътеки винаги има хора, които се любуват на буйната, пенлива река в пропастта.
И тук както и по-рано, гъските никак не подозираха, че се намират на такова прочуто с красотата си място. Те си мислеха само колко опасно и страшно е да се спи на мокрите хлъзгави камъни сред гърмящия водопад. Но те бяха доволни, че тук ще се запазят от грабливи животни.
Гъските веднага заспаха, но момчето беше неспокойно и седна до гъсока, за да може да го пази.
Скоро по брега на реката дотърча Смире. Тя веднага забеляза гъските сред пенливите води и разбра, че няма да може да ги достигне. Но въпреки това седна на брега и просто не можеше да откъсне погледа си от тях. Чувствуваше се много унизена — тук бе поставена на карта ловната й чест!
Изведнъж от водата се измъкна една видра с риба в уста. Смире тръгна към нея, но се спря на две крачки, за да покаже, че няма намерение да й вземе плячката.
— Много си чудна, задоволяваш се да ловиш риба, когато камъните са пълни с диви гъски! — каза Смире толкова възбудена, че нямаше време да реди думите си както обикновено.
Видрата дори не обърна глава към реката. Като всички видри и тя беше скитница, често бе ловила риба в езерото Вомб и познаваше добре Смире.
— Знам, Смире, че ми правиш тези номера, за да ми отмъкнеш пъстървата — каза тя.
— А, ти ли си, Грипе? — зарадва се Смире, защото знаеше, че видрата е опитен и смел плувец. — Нищо чудно, че не поглеждаш гъските. Ти не можеш да доплуваш до тях!
Но на видрата, надарена от природата с ципи между пръстите, със силна опашка, която й служи като кормило, и с непромокаема козина, й беше неприятно да се говори за нея, че съществува бързей, който тя не би могла да преодолее. Тя се извърна към реката и като видя дивите гъски; хвърли рибата и се спусна по стръмния бряг във водата.
Ако беше малко по-късно през пролетта и славеите бяха пристигнали вече в парка Юпадал, много нощи те щяха да възпяват борбата на Грипе с бързея. Вълните много пъти отнасяха видрата надолу по реката, но тя отново се връщаше. Търсеше тихи места, катереше се по камъните и малко по малко наближаваше гъските. Това беше опасна борба, заслужаваше да бъде възпята от славеите.
Доколкото й бе възможно, Смире следеше с поглед пътя й. Накрая видя как видрата започна да се катери към дивите гъски. Но точно тогава тя изрева високо и диво и падна по гръб във водата, която я отнесе като сляпо коте. После се чу силен плясък на криле и гъските отлетяха да си търсят друго място за нощуване.
Скоро видрата се изкатери на брега. Без да каже нито дума, тя започна да си ближе едната предна лапа. Но когато Смире й се подигра за несполуката, тя избухна:
— Аз съвсем не съм лош плувец, Смире! Бях наближила вече до гъските и тъкмо почнах да се катеря към: тях, едно малко хлапе дотърча и ме убоде по крака с някакво остро желязо. Толкова ме заболя, че изгубих равновесие и бързеят ме отнесе.
Нямаше защо да разказва повече. Смире беше вече далеч по следите на гъските.
Ака и ятото й трябваше пак да летят в тъмнината. За щастие луната още не се бе скрила и благодарение на нейната светлина те успяха да намерят едно познато на Ака място за нощуване. Тя пак тръгна на юг по блещукащата река. Прелетя, без да спира, над чифлика Юпадал, над тъмните покриви и белия водопад на Ронебю. Малко по на юг от градчето, близо до морето, се намира летовището Ронебю с баните и големите хотели и вили за летовници. През цялата зима всички тези постройки са празни. Това е известно на всички птици и много ята идват през лютата зима да търсят подслон по таваните и верандите на изоставените постройки.