Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Това място не беше достъпно за никакви лисици и момчето си каза, че би могло поне тази нощ да се сгуши под крилото на гъсока. Нямаше да е лошо да поспи малко, за да може да разгледа добре корабостроителниците и корабите, когато се съмне.
Колкото и да е чудно, но то не можа да дочака до сутринта, за да разгледа корабите. Едва ли бе спало и пет минути, когато се измъкна изпод крилото на гъсока и се спуска по жицата на гръмоотвода и по водосточните тръби на земята.
Скоро се намери на големия площад пред черквата. Площадът беше постлан с калдъръм и то вървеше по него така трудно, както големите хора вървят през неравна ливада. Който е свикнал да живее на село, сред природата, винаги се плаши, когато дойде в град с високи къщи и широки прави улици, където всеки може да го види. Това чувствуваше сега и момчето. То стоеше на големия площад в Карлскруна, гледаше Немската черква, Градския съвет и катедралата, от която току-що бе слязло, и съжаляваше, че не е горе на камбанарията при гъските.
За щастие площадът беше съвсем пуст. Нямаше жива душа освен една статуя на висок пиедестал. Момчето дълго разглежда статуята, която представляваше едър груб мъж с триъгълна шапка, дълго палто, панталони до коленете и груби обувки, и се питаше кой ли ще е този човек. Той държеше дълга тояга в ръка и изглеждаше, сякаш ей сега ще заудря с нея, защото имаше ужасно сърдито лице с голям орлов нос и грозна уста.
— Какво ли търси тук това страшилище? — каза най-после момчето.
Никога досега то не се беше чувствувало толкова дребно и жалко. И за да си даде кураж, отправи няколко предизвикателни думи. После престана да мисли за статуята и тръгна по една широка улица, която водеше надолу към морето.
Не след дълго чу подире си стъпки. Зад него някой пристъпяше тежко по калдъръма и почукваше с тояга. Като че ли едрият бронзов човек от площада беше тръгнал да се разхожда.
Докато тичаше надолу по улицата, момчето се вслушваше в стъпките и в него растеше убеждението, че това е бронзовият човек. Земята трепереше, къщите се тресяха. Толкова тежко можеше да върви само той и момчето се изплаши, като си спомни какво бе изрекло преди малко. Не смееше дори Да обърне глава, за да провери наистина ли е той.
„Може би се разхожда просто за удоволствие — каза си то. — Едва ли ми се е разсърдил за това, което му казах. Та аз съвсем не исках да го обидя!“
Вместо да върви направо към корабостроителниците, момчето свърна по една улица, която водеше на изток, за да се отърве от онзи, който вървеше след него. Но момчето скоро чу как бронзовият човек зави по същата улица и така се уплаши, че изгуби и ума, и дума. А колко е трудно да намериш скривалище в град, в който всички врати са заключени! Тогава то видя вдясно стара дървена черква, малко навътре от улицата, сред голяма градина. Без да се замисли нито миг, то хукна към черквата. „Веднъж да стигна там, ще бъда на сигурно място“ — каза си то.
И както тичаше, изведнъж съгледа на една пътечка човек, който му махаше. „Този сигурно иска да ми помогне“ — помисли си момчето зарадвано и се спусна нататък. От страх сърцето му щеше да изскочи.
Но като стигна до човека, който стоеше на малка скамейка край пътечката, момчето много се учуди. „Не е възможно да ми е махал“ — каза си то, защото видя, че човекът беше дървен.
То се спря и го загледа. Пред него стоеше грубо издялан от дърво човек с къси крака, широко червено лице, лъскава черна коса и голяма черна брада. На главата си той имаше черна дървена шапка; облечен бе с кафяво дървено палто, препасано с черен дървен пояс, и с широки сиви дървени панталони до коленете; носеше дървени чорапи и черни дървени обуща. Наскоро боядисан и лакиран, той лъщеше на лунната светлина и това му придаваше толкова добродушен вид, че момчето веднага почувствува доверие към него.
В лявата си ръка той държеше дървена табела, на която пишеше:
Аха, значи така, човекът беше само кутия за събиране на милостиня! Момчето се разочарова. То беше очаквало, че това ще е нещо наистина забележително. Тогава си спомни, че дядо му беше разказвал и за този дървен човек, като прибавяше, че всички деца в Карлскруна много го обичали. Това сигурно е било така, защото и то не можеше да се отдели от дървения човек. От него лъхаше нещо толкова старинно, че човек можеше да му даде много стотици години. И все пак той изглеждаше силен, горд и жизнерадостен, каквито обикновено си представяме някогашните хора.
Момчето гледаше дървения човек с такъв интерес, че съвсем забрави другия, от когото бягаше. Но изведнъж чу стъпките му. Той беше свърнал от улицата и идваше към градината. Значи, и тук го преследваше! Къде да бяга сега?