Последният довод на кралете [bg]

Каруцата спря рязко. Последните миля-две направо пълзяха. Пътят отпред, ако въобще тази река от кал можеше да се нарече път, беше задръстен от газещи в нея мокри от дъжда мъже. Прецапваха от едно що-годе по-сухо място до друго, проправяха си път напред между затънали каруци и нещастни на вид коне, между камари сандъци, бъчви и нескопосано опънати палатки. Група окаляни до уши войници се бореха безуспешно с един затънал до осите на колелетата фургон. В очите на Логън сякаш една цяла армия бавно затъваше в блато. Мащабна гледка на корабокрушение, само че насред сушата.

Спътниците му вече бяха само седем, увесили рамене и с изпити лица, пребити от умората, безсънието и лошото време. Един беше мъртъв, а друг пътуваше обратно към Уфрит със стрела в крака. Лошо начало на престоя им в Севера, помисли си Логън, същевременно убеден, че най-лошото тепърва предстоеше. Той скочи от каруцата и ботушите му потънаха в меката кал. Разкърши гръб, раздвижи схванатите си крака и придърпа раницата си.

— Е, късмет, момчета. — Никой не му отговори. От нощта на засадата бяха разменили не повече от дума-две с него. Сигурно онази работа с палците им е дошла в повече, реши Логън, но ако това е най-страшното, с което ще се сблъскат тук, значи направо им се е разминало. Затова просто вдигна рамене, обърна се и тръгна през калта.

Точно отпред, командващият офицер на колоната биваше хокан от висок мъж с червена униформа и свирепо изражение на лицето. В целия този хаос онзи беше с най-близкото до това на командир държание, затова Логън тръгна към него. Отне му почти минута, за да осъзнае, че всъщност познаваше човека. Бяха седели един до друг на онази вечеря, в напълно различна от тази обстановка, и бяха обсъждали военни тактики. Високият офицер изглеждаше остарял и отслабнал, но същевременно по-корав от преди. В погледа му имаше повече твърдост, а в мократа му коса повече сиво. Когато видя Логън, той се усмихна широко и тръгна към него с протегната ръка.

— Мътните го взели — каза на съвсем приличен северняшки, — какви номера ни върти съдбата. Теб те познавам.

— И аз теб.

— Деветопръстия, нали така?

— Точно така. А ти си Уест от Англанд.

— Същият. Съжалявам, че не мога да те посрещна по-добре, но армията пристигна само преди ден-два и както сам виждаш, не сме се организирали още. Не там, глупако! — извика на един от каруцарите, който се опитваше да прекара каруцата си между две други, разстоянието между които беше крайно недостатъчно за целта. — Нямате ли нещо като лято в тази проклета страна?