16:50 от Падингтън
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Денка Момкова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «16:50 от Падингтън». Краткое содержание книги:
— Да. Вече знаете известна част. Въпросът се състои в това, че се чудя какво да правя.
— Забелязал съм, че преценката ви обикновено е точна. За какво става дума?
— Може би си спомняте какво ви разказах веднъж за брат си — за този, който бе убит през войната.
— Имате предвид историята, че се бил оженил или че искал да се жени за някакво френско момиче? Нещо от този род?
— Да. Почти веднага след като получих онова писмо, той беше убит. Никога не чухме нещо повече за момичето. Всъщност всичко, което знаехме, беше малкото й име. Все чакахме да пише или да дойде, но нищо подобно не се случи. Нямахме никаква вест допреди около месец, точно преди Коледа.
— Спомням си, че получихте писмо, нали?
— Да. В него тя пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да ни види. Всичко беше уредено, но в последния момент изпрати телеграма, че незабавно трябва да се върне във Франция.
— И после?
— Полицаите смятат, че убитата жена е била французойка.
— Така ли? На мен ми приличаше повече на англичанка, но човек наистина трудно може да прецени. Какво ви тревожи тогава? Да не би фактът, че убитата жена би могла да бъде момичето на брат ви?
— Да.
— Мисля, че е малко вероятно — заяви доктор Куимпър и добави: — Независимо от това, разбирам как се чувствате.
— Чудя се дали не трябва да разкажа на полицията за… за всичко. Седрик и останалите твърдят, че не е необходимо. Вие как смятате?
— Хм — доктор Куимпър сви устни. За момент остана мълчалив, потънал в мисли. После, против волята си, изрече: — Разбира се, много по-просто е да не казвате нищо. Ясно ми е как се чувстват братята ви. И все пак…
— Какво?
Куимпър я погледна. В очите му проблесна нежност.
— Аз бих отишъл и бих им разказал — допълни той. — Ако не го направите, ще продължавате да се тревожите. Познавам ви.
Ема леко се изчерви.
— Може би съм глупава.
— Направете това, което искате, скъпа, а другите от семейството да си гледат работата. Винаги бих подкрепил преценката ви пред тях.
Глава дванайсета
— Момиче! Ей, момиче! Ела тук!
Люси изненадано обърна глава. Старият господин Кракънторп й махаше настойчиво иззад една отворена врата.
— Имате ли нужда от мен, господин Кракънторп?
— Не говори толкова много. Ела тук.
Люси се подчини на повелителния жест. Старият господин Кракънторп я хвана под ръка, въведе я в стаята и затвори вратата.
— Искам да ти покажа нещо — каза той.
Люси се огледа. Намираха се в малка стая, очевидно предназначена за кабинет, но явно доста отдавна неизползвана по предназначение. На бюрото имаше купища прашни вестници, а от ъглите на тавана като гирлянди се спускаха паяжини. Въздухът миришеше на влага и мухъл.
— Искате ли да почистя тази стая? — попита тя.
Старият господин Кракънторп усилено заклати отрицателно глава.
— Не! Държа я заключена. На Ема й се ще да се развърти чук, но аз не й разрешавам. Това е моята стая. Виждаш ли тези камъни? Те са геоложки образци.
Люси погледна колекцията от тринайсет-четиринайсет скални парчета, някои шлифовани, други — не.
— Хубави са — любезно каза тя. — Много са интересни.
— Напълно си права. Интересни са. Ти си интелигентно момиче. Не ги показвам на всеки. Ще ти покажа още някои неща.
— Много мило от ваша страна, но аз наистина трябва да продължа да си върша работата. Когато в къщата има шест души…
— Които ще ми изядат ушите… Точно това правят, когато дойдат тук. Ядат. Дори и не предлагат да плащат храната, която изяждат. Кръвопийци! Всички чакат да умра. Е, аз пък още няма да умра — няма да умра, за да им доставя удоволствие. Дори съм по-здрав, отколкото си мисли Ема.
— Сигурна съм, че е така.
— Нито пък съм толкова стар. Тя ме изкарва стар човек и се държи с мен като със старец. Ти не мислиш, че съм стар, нали?
— Не, разбира се — отвърна Люси.
— Разумно момиче. Погледни.
Той посочи към голяма избеляла карта, закачена на стената. Люси видя, че тя представляваше родословно дърво. Някои от разклоненията му бяха нанесени толкова фино, че човек трябваше да има лупа, за да ги разчете. Имената на далечните праотци обаче бяха изписани с внушителни главни букви, а върху тях имаше корони.
— Аз съм с кралски произход — заяви господин Кракънторп. — Това е родословното дърво на майка ми, не на баща ми. Той беше парвеню! Обикновен човек. Не ме обичаше. Винаги съм го превъзхождал. Приличам на майка си — с вроден усет към изкуството и класическата скулптура. Той не намираше нищо в тях, старият глупак. Не помня майка си — починала е, когато съм бил на две години. Последен съм от нейното семейство. Имуществото им било разпродадено заради дългове и тя се омъжила за баща ми. Но я погледни тук — Едуард Изповедника, Етелред Нерешителния… и много други. Още преди да дойдат норманите. Преди норманите — забележително, нали?