Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
11
Това пладне у дома беше ужасно. Макар че вестта за смъртта му не ме изненада, защото отдавна я очаквах, не можех да предположа, че ще предизвика такъв смут в къщата ми. Някой трябваше да ме придружи на погребението и аз мислех, че това ще бъде жена ми, най-вече заради онзи следобед преди три години, след болестта ми, когато, преглеждайки чекмеджетата на писалището ми, тя намери бастунчето със сребърната дръжка и танцуващата балеринка. Мисля, че по това време бяхме забравили играчката. Но този следобед я навихме и балеринката танцува както някога, съживена от музиката, която преди беше весела, но след дългото мълчание в чекмеджето звучеше мрачно и носталгично. Аделаида я гледаше как танцува и си спомняше. После се обърна към мен с навлажнени от лека тъга очи:
— За кого ти напомня?
Аз знаех за кого мисли Аделаида, докато изхабената мелодийка на играчката изпълваше стаята с тъга.
— Какво ли е станало с него? — рече жена ми, обзета от спомени, разтърсена може би от полъха на онова време, когато той се появяваше на прага на стаята в шест часа вечерта и окачваше лампата над вратата.
— В къщата на ъгъла е — отвърнах аз. — Скоро ще умре и ние ще трябва да го погребем.
Аделаида мълчеше, погълната от танца на балеринката, и аз се почувствувах заразен от нейната тъга. Казах й.
— Все ми се иска да узная за кого го взе в деня, когато пристигна у дома. Беше сложила онази трапеза, защото ти е заприличал на някого.
Аделаида отговори с вяла усмивка:
— Ще ми се смееш, ако ти кажа на кого ми заприлича, когато застана ей там, в ъгъла, с балеринката в ръка. — И тя посочи с пръст натам, където го бе видяла преди двайсет и четири години с ботуши от едно парче и дрехи, които приличаха на военна униформа.
Помислих, че този следобед се бяха помирили чрез спомена, и затова днес казах на жена си да се облече в черно, за да ме придружи. Но играчката пак лежи в чекмеджето. Музиката е изгубила своето очарование. Сега Аделаида гасне. Тъжна, съсипана, тя с часове се моли в стаята. „Само на теб може да ти хрумне да му устройваш погребение — рече. — След всичките беди, които ни сполетяха, ни липсваше само тая проклета високосна година. И после потопът.“ Помъчих се да я убедя, че съм обвързан с честна дума.
— Не можем да отречем, че му дължа живота си — рекох.
— Той ни беше длъжник — отвърна тя. — Като ти спаси живота, само погаси един осемгодишен дълг за легло, храна и чисти дрехи.
После придърпа един стол към парапета. И навярно още седи там, със замъглени от скръб и суеверие очи. Толкова отчаяна ми се видя нейната постъпка, че се опитах да я успокоя.
— Добре. Тогава ще ида с Исабел — рекох.
Но тя не отговори. Продължаваше да седи неуязвима. Преди да излезем, й казах, мислейки, че ще й угодя:
— Докато се върнем, постой в параклиса и се помоли за нас.
Тогава тя извърна глава към вратата и рече:
— Няма и да се моля. Молитвите ми ще бъдат все така безполезни, докато оная жена идва всеки вторник да проси стръкче маточина. — В гласа й звучеше мрачен и тревожен бунт. — Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд. Ако дотогава термитите не са прояли стола.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Баща ми застава неподвижен, с изпъната шия, като чува познатите стъпки откъм задната стая. Забравя какво е искал да каже на Катауре и понечва да се обърне, подпрян на бастуна, но сакатият крак му изневерява и той насмалко да падне по очи, както се случи преди три години, когато падна в локва от лимонада, сред шума на търкулналата се на пода кана, налъмите, люлеещия се стол и плача на детето, което единствено го бе видяло да пада.
Оттогава куца, оттогава си влачи крака, който се вдърви след онази седмица мъчителни страдания, от които не се надявахме вече да се съвземе. Сега, като го виждам как успява да запази равновесие с помощта на кмета, си мисля, че тъкмо в този сакат крак се крие тайната на дълга, който се готви да изпълни против волята на градчето.
Може би благодарността му е оттогава. Откакто падна по очи на чардака и каза, че почувствувал сякаш го блъскат от кула, а последните лекари, останали в Макондо, ни посъветваха да го приготвим да умре по християнски. Спомням си го на петия ден от болестта, отпаднал, смалил се между завивките; спомням си отслабналото му тяло, също като тялото на Палето, който предишната година бе изпратен до гробищата от всички жители на Макондо, отрупан с цветя, сред вълнуваща процесия. В ковчега неговата величественост излъчваше същата непоправима, печална безпомощност, каквато виждах на лицето на баща ми в онези дни, когато в спалнята отекна неговият глас. Разказваше за онзи страшен воин, който по време на войната от осемдесет и пета година се появил една нощ в лагера на полковник Аурелиано Буендия с шапка и ботуши, украсени с тигрови кожи, нокти и зъби. „Кой сте вие?“ — го попитали. Но странният воин не отговорил. Пак го попитали: „Откъде идвате?“ Но и този път той не отговорил. „На чия страна се биете?“ — попитали го за трети път, но отново не получили от непознатия воин никакъв отговор. Тогава ординарецът грабнал една главня от огъня, доближил я до лицето му, разгледал го за миг и се провикнал възмутен: „По дяволите! Това е херцог Марлбъроу6!“
6
Марлбъроу (1650–1728) — английски генерал; името му се свързва с шеговитата песен „Малбру отива на война“. — Б.пр.