Сага за Австралия

— На твое място — подхвана, след като се поуспокои от напушилия го смях — няма да казвам на майка ти за случката с лайненцето. Няма и да й показвам къде съм си обърсал пръстите. Ще помоля баба да изчисти петното.

И така, Ричард вкара сина си в „Гербът на Купър“ с победоносен вид, който не убягна само на баща му. Пег изписка и нали досега не се беше отделяла от детето си, го сграбчи в обятията си и го обсипа с целувки. Уилям Хенри обаче я отблъсна.

— Не прави така, мамо! Вече съм голямо момче! Дядо, само да знаеш колко хубаво си прекарах днес! Обиколих десет пъти на бегом двора, паднах и си нараних коляното, написах върху дъската цяла редичка „а“-та и господин Симпсън каза, че съм бил много развит за възрастта си и щял да ме прехвърли в горния клас. Само че няма никакъв смисъл. Пак той е учител и на по-горния клас, и то в същата класна стая. Мамо, само съм си одраскал коляното, не се притеснявай толкова.

Ричард запълни остатъка от деня, като се зае да кове дъски и да прави в дъното на спалнята нещо като стаичка за Уилям Хенри — момчето вече спеше на голямо легло. Докато работеше, се успокояваше, пък и бе далеч от олелията долу, където Уилям Хенри посрещаше всеки влязъл със съкратен вариант на разказа си за своя първи учебен ден. Дърдореше като латерна! Не млъкваше! А инак трябваше да му вадиш думите с ченгел!

Ричард изпитваше към Пег огромно съжаление, поохладено от ледения повей на здравия разум. Уилям Хенри бе излетял от гнездото и занапред нямаше да позволи да го ограничават и да му се налагат. За един ден направо се бе преобразил — какво ли е таял в душата си през всички тия години? Надали за един ден е възможно да възникнат толкова нови мисли, цял един нов кодекс на поведение. „Значи не е такъв светец, какъвто го изкарвах. Значи, Бог да го поживи, си е момченце като всички останали!“

Опита се да го каже и на Пег, ала удари на камък. Както и да подходеше, тя все не искаше да прогледне за истината, че синът й прелива от живот и се наслаждава неописуемо на един съвършено нов свят. Търсеше утеха в сълзите и изпадаше в такива мрачни настроения, че Ричард съвсем се отчая, уморен от реките от сълзи — нямаше и представа колко непосилна е вината й, задето се е провалила в едничкото нещо, за което жената всъщност е орисана — да ражда деца. Беше все така търпелив с нея, но направо се вбеси, когато я хвана да пие ром.

— Кръчмата не е място за теб — рече й благо. — Нека все пак купя онази къща в Клифтън, моля те, Пег!

— И дума да не става! — разпищя се тя и този път.

— Любов моя, женени сме от четиринайсет години, освен съпруга ти си ми и приятелка, но вече прекали. Не знам какво те мъчи, ала ромът няма да го излекува.

— Остави ме на мира!