Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Това бяха единствените думи, които изрече, без да го питат, чак докато не стана време за обяд и не отиде в столовата. В мислите му също цареше пълен безпорядък. Всичко тук беше толкова объркващо! Съществуваха куп какви ли не правила и всичките толкова смехотворни. Стани. Седни. Коленичи. Кажи си молитвата. Повтаряй като курдисан някакви думички. Отговаряй на въпросите, не отговаряй на въпросите. Кой какво направил и на кого. Къде се намирало еди-какво си и къде не се намирало.
Класната стая представляваше огромно помещение, където бяха наблъскани стоте момчета от малките класове — неколцина учители кръжаха от групичка на групичка или пък се занимаваха с някои от учениците, без да обръщат внимание на другите. Затова и Уилям Хенри имаше огромното преимущество, че дядо му, който в тези тежки времена нямаше много работа, го бе научил на азбуката, а също да брои и да прави простички сметки. Инак детето сигурно щеше да онемее от притеснение.
Преподобният Причард също беше в класната стая, но не обучаваше децата. Учител на Уилям Хенри и на няколкото момченца с него беше някой си господин Симпсън и много скоро си пролича, че той си има любимци, а с други деца се отнася предубедено. Тъй като беше само кожа и кости, бе блед като смъртник и имаше вид на човек, който — аха, и ще повърне, съвсем естествено бе взел на мушка хлапетата, които подсмърчаха шумно и с наслада, бъркаха си в носа или показваха на всички лепкавите си кафяви пръстчета, с които очевидно си бяха бърсали задниците.
На Уилям Хенри не му беше никак трудно да изпълнява нарежданията: Мирувай! Не се върти! Не ритай чина! Не си бъркай в носа! Не подсмърчай! Не приказвай! Затова и господин Симпсън сякаш изобщо не го и забелязваше, ако не броим това, че го попита как се казва и му съобщи, че тъй като в „Колстън“ вече имало двама Моргановци, той щял да бъде Морган Терций. На същия въпрос друго момченце отвърна горе-долу по подобен начин, но има глупостта да възроптае, че не искало да му викат Картър младши, заради което си заслужи четири злобни удара с пръчката, първият — задето не бил казал „драги ми господине“, вторият — задето нахалствал, а останалите два — за късмет.
Пръчката хвърляше в ужас всички и най-вече Уилям Хенри, който никога досега не бе ял бой. Цели седем години бе живял, без да му ударят и един-едничък шамар. Ето защо и се зарече да не дава повод на никой от учителите в „Колстън“ да го налага. В единайсет часа, когато цялото училище се изсипа в столовата и насяда около дългите маси, Уилям Хенри вече бе проумял кой яде пердаха. Който говори в час, който си бърка в носа, който палува, подсмърча, не схваща урока, държи се нагло, а най-вече малкото малчугани, които не можеха да си наложат да не вършат бели.
Съучениците, които седяха около него и в класната стая, и в столовата, не му бяха особено симпатични. Затова пък му хареса едно момченце, което седеше през едно дете — беше будно и жизнерадостно, но не и пакостливо, за да го налагат с пръчката. Уилям Хенри го погледна и му се усмихна плахо, при което един от учителите на масата на директора затаи дъх.
Още щом съгледа усмивката на Уилям Хенри, другият малчуган успя някак да бутне момченцето помежду им, което се пльосна шумно на пода, провинение, заради което го дръпнаха за ухото и го отведоха при масата на директора върху подиума в предния край на огромното кънтящо помещение.
— Мънктън младши — представи се хлапето, което тутакси се намести до Уилям Хенри, и го озари с щърба усмивка. — Тук съм от февруари.
— Морган Терций, днес ми е първият учебен ден — пророни Уилям Хенри.
— След като кажем „Отче наш“, ни е разрешено да разговаряме, само че тихо. Баща ти сигурно е богаташ, Уилям Хенри.
Той погледна синята куртка на Мънктън младши и се натъжи.
— А, не е богаташ, Мънктън младши. Най-малкото не е баснословно богат, и той е учил тук и също е носел синя куртка.
— Виж ти! — позамисли се другото дете, после кимна. — Баща ти жив ли е?
— Да. А твоят?
— Моят не е жив. Мама също. Кръгло сираче съм. — Мънктън младши се понаведе и попита с блеснали сини очи: — Как ти е истинското име, Морган Терций?
— Имам си две имена. Уилям Хенри. А твоето?
— Джони — отвърна хлапето и го погледна вече съзаклятнически. — Ще ти викам Уилям Хенри, а ти на мен — Джони, но само ако не ни чува никой.
— Грях ли е да си викаме така? — полюбопитства Уилям Хенри, който още се опитваше да схване кое тук се смята за добро и кое — за лошо.