Сага за Австралия

Оная първа сутрин, когато Уилям Хенри ситнеше до дядо си на път за училището (Маг бе получила нервен пристъп и това бе попречило на Пег да дойде и тя), пред него се отвори не само вратата към учението — това бе първият ден от един съвършено нов живот и момченцето си умираше от любопитство. Ако го бяха пуснали да иде с баща си и да види какво е това оръжейница, сигурно нямаше да се прехласва толкова по всичко ново, ала занданът, който майка му бе издигнала около него, така и не рухна и на Уилям Хенри му бе втръснало да живее като зазидан. Ако беше по-палав и непослушен, вероятно щеше да се опълчи съвсем открито срещу родителите си, той обаче бе също тъй търпелив и хрисим като баща си. За него ключовата дума беше чакай, И сега най-сетне чакането беше свършило.

Мъжкото училище „Колстън“ се намираше от другата страна на река Фрум, на Хорс Стрийт точно зад „Свети Августин“, и не се различаваше особено от десетината други грамади, радващи се на гръмките имена училище, приют за бедни, болница или сиропиталище. Сградата беше окадена от саждите и зле поддържана, стъклата по прозорците вечно тънеха в прахоляк, мазилката се лющеше, дограмата се беше изметнала. Влагата се просмукваше от темелите, та чак до комините в стил Тюдор, вътре помещенията изобщо не бяха предвидени за класни стаи, а вонята откъм река Фрум, която беше само на хвърлей, бе толкова непоносима, че на нея издържаше само кореняк бристълчанин.

Училището си имаше портал и двор, в който припкаха към хиляда момчета, около половината с прословутите сини куртки. Подобно на другите ученици, които си плащаха за обучението и стояха тук само през деня, Уилям Хенри не бе задължен да я носи — някои от съучениците му бяха синове на градски съветници или на членове на Търговската палата, които нямаха намерение да унижават отрочетата си дори с намек за благотворителност.

При Дик и Уилям Хенри дойде висок, слаб като върлина мъж с черен сюртук и бяла якичка като на свещеник и им се усмихна, при което се видяха жълтите му развалени зъби.

— Добър ден, преподобни Причард — поздрави Дик и кимна.

— Добре дошли, господин Морган. — Тъмните очи се извърнаха към Уилям Хенри и се разшириха. — Това сигурно е синчето на Ричард.

— Да, това е Уилям Хенри.

— Тогава ела с мен, Уилям Хенри.

Преподобният Причард тръгна през двора, без дори да поглежда назад.

Уилям Хенри го последва, и той без да се обръща — беше погълнат да осмисля суматохата, която цари във всеки пълен с момчета двор, преди да въдворят дисциплина.

— Наистина ти е провървяло, господин Уилям Хенри Морган — подхвана учителят на момчетата платено обучение, — че рожденият ти ден съвпада с първия учебен ден. — Ще започнеш с азбуката и с цифрите. Гледам, носиш си и дъсчицата, това е добре.

— Нося я, драги ми господине — потвърди Уилям Хенри, който бе възпитан безупречно.