Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Дик стисна пестници и впери свъсен очи в тях, Маг скочи като ужилена, грабна от тезгяха кана вода и я лисна в лицето на Пег. По-младата жена престана да пищи, затова пък нададе вой.
— Просто ми хрумна да водя детето със себе си — обясни Ричард на баща си.
— Нямаш ли си друга работа, Ричард, та дърпаш дявола за опашката!
— Рекох си, че… Ела, Уилям Хенри! — Прегърна момченцето и го сложи върху коленете си, после изгледа баща си така, че той не посмя да продума и дума, макар да смяташе, че внукът му вече е голям и не е редно баща му да го прегръща. — Не се притеснявай, Уилям Хенри, няма страшно. Всичко е наред!
— Ами мама? — попита момченцето с ококорени очи, бе пребледняло като платно.
— На мама й призля, но скоро ще й стане по-добре. Ето на! Баба знае какво да направи. Просто казах нещо, което не биваше да изричам, и толкоз — приключи Ричард, като разтъркваше гръбчето на сина си и гледаше вторачено Дик. Едвам се сдържаше да не прихне. Но не защото му беше много весело, а защото имаше чувството, че ще полудее. — Все обърквам нещо, татко — рече той. — Не исках да се получи така.
— Знам — отвърна Дик, после се изправи и отиде да дръпне опашката на котарака. — Я пийни — връчи той на сина си чаша ром. — Не си много–много по рома, но понякога силният лек е най-добър.
За свое изумление Ричард установи, че от рома му олеква, че се успокоява и вече не го боли чак толкова.
— Какво да правя, татко? — попита той.
— Ако не друго, то поне недей да водиш Уилям Хенри при Хабитас.
— На Пег не й прилоша, друга е работата, нали?
— Опасявам се, че да, Ричард. Най-лошото е, че не бива да го държи под стъклен похлупак.
— Кого да държи под похлупак? — намеси се Уилям Хенри.
Двамата мъже извърнаха очи към детето, после се спогледаха.
— Теб, Уилям Хенри — отвърна решително баща му. — Вече си достатъчно голям и можем да ти кажем, че майка ти се притеснява прекалено много за теб.
— Знам, тате — рече Уилям Хенри. Скочи от коляното на Ричард и след като отиде при майка си, я потупа по раменете, които се тресяха от хлиповете. — Недей да се притесняваш толкова, мамо. Вече съм голямо момче.
— Но той си е съвсем невръстен — простена Пег, когато Ричард я заведе горе и я сложи да си легне. — Бива ли да си толкова глупав, Ричард? Малко дете в оръжейница!
— Ние, Пег, наистина правим пушки, но не стреляме с тях — отвърна търпеливо мъжът й. — Уилям Хенри е достатъчно голям, за да… — затърси той думата. — За да поопознае света.
Пег се дръпна рязко от него.
— Я не ставай за смях! Та той расте в кръчма, какво повече има да му опознава на света!
— Кръчмата не предлага на едно дете нищо друго, освен безумие — натърти Ричард, като се постара да не дава воля на отчаянието си. — Откакто е отворил очи, Уилям Хенри вижда само едно: пиянство, самосъжаление, непремерени думи, побоища, простащина, разпътно поведение, разправии. Въобразяваш си, че всичко това става приемливо само защото си до детето, смяташ, че то не може да пострада, но и аз съм кръчмарско чедо и помня много добре детството си. Да ти призная, бях много доволен, че отивам на пансион в училище „Колстън“, и още по-доволен, че няма да чиракувам при кръчмар. На Уилям Хенри ще му се отрази чудесно, ако се среща и общува с трезви хора.
— Казах вече, само да си посмял да го водиш в работилницата на Хабитас! — изсъска Пег.
— Не е нужно да ми напомняш, разбрах. Ала тази случка ми показа — отпусна се той в леглото и положи ръка върху рамото й, — че е крайно време да поговорим. Не можеш само защото Уилям Хенри ти е единствено дете, да го държиш цял живот в повои. Днес проумях, че синът ни на всяка цена трябва да получи малко повече свобода. Ще се наложи да му я предоставиш, догодина все пак тръгва на училище, а за това няма да отстъпя, така да знаеш!
— Не мога да го пускам да се разхожда без надзор! — проплака тя.
— Длъжна си, Пег. Не го ли сториш, значи мислиш не за детето, а за себе си.
— Знам, знам, знам! — изхлипа тя през длани, върху които бе захлупила лицето си, и се люшна напред-назад. — Но сърце не ми дава. Той е едничкото нещо, което имам… и което ще имам някога.
— Имаш мен.
За миг тя се умълча.
— Да — рече накрая. — Имам теб. Но не е същото, Ричард, не е същото. Ако на Уилям Хенри му се случи нещо, няма да го преживея, така да знаеш.