Сага за Австралия

Мъжът с него сигурно беше баща му. Приличаха си като две капки вода, сто на сто бяха роднини. Парфрай бе оставил върху коляното си скицника — на горния лист имаше рисунка, която бе направил на двамата, докато си почиваха край Ейвън. Рисунката си я биваше. Самият Джордж Парфрай беше голям хубавец и на младини тъкмо това беше попарило всичките му надежди да стане частен учител по рисуване в дома на някой богаташ, където да се грижи за ограниченото образование на щерка му. Ала никой богаташ, стига да беше с всичкия си, не би наел красив момък, който да надзърта през рамото на наследницата — като нищо ще й завърти главата. Учителите по рисуване най-често бяха шишкави грозници с развалени зъби и дъх, от който преспокойно ще припаднеш. А който имаше външност като на Джордж Парфрай — той бе снажен, смугъл, с хъшлашки вид, — беше обречен да даскалува в училище. При това мъжко. И още по-лошо — издържано от благотворителност. Всъщност повечето училища кретаха именно на подаяния.

Макар Парфрай да не бе лудо влюбен в клетия Нед Симпсън, той му липсваше повече, отколкото беше очаквал — другите със същите наклонности в „Колстън“ вече се бяха разпределили по двойки и Парфрай не хранеше надежди някой ни в клин, ни в ръкав да се влюби в него. Откакто Нед го нямаше — той се бе споминал малко след като го бяха откарали в болницата „Свети Петър“, никой нямаше нужда от Парфрай. И директорът, и епископът, и преподобният Причард не одобряваха гръцката любов, имаха си съпруги, които да ги търпят, и женички, с които да кръшкат. Затова и тайните връзки между стените на „Колстън“ бяха белязани с много напрежение. Учители — под път и над път, никой не се интересуваше дали умеят да преподават, дали си разбират от работата. Подбираха ги по препоръка на някое сдружение, на църковно настоятелство или на виден духовник, член на Градския съвет или на Парламента. А такива хора гледаха с лошо око на хомосексуалните връзки, колкото и тайни да са те. Въпрос на търсене и предлагане. Моряците можеха да се напиват като свине, да псуват и да се бият, да оправят всеки задник между Бристъл и Уомпоа и въпреки това да запазят доброто си име като безупречни работници — никой корабовладелец не се интересуваше дали наетите от него прекаляват с пиенето, дали са побойници и какви са сексуалните им предпочитания. Същото вероятно можеше да се каже и за адвокатите и счетоводителите. Но виж, при учителите беше друго — тях с лопата да ги ринеш. Никакво пиене, никакви свади — и опазил Бог! — никакви извратености! Особено пък в училище, издържащо се от доброволни пожертвования.

На господин Парфрай му се искаше да се махне от „Колстън“, ала съзнаваше, че надеждата е малка. Неговият свят беше твърде тесен, твърде затворен. Сигурно щеше да си изгние в училището, а щом излезеше от строя, епископът вероятно щеше да благоволи да го уреди в някой приют за бедни. Парфрай вече бе на четирийсет и пет и знаеше, че песента му е изпята.