Сага за Австралия

Ала Симпсън си беше болнав и не се надяваше някой ден да оздравее — беше му наследствено, той произхождаше от род, където всички мряха млади зелени.

Този свойски разговор не свидетелстваше за някакви похотливи намерения, той по-скоро си беше симптом на неизбежната им участ. Джордж Парфрай си бе мечтал да бъде Зевс, но със същия успех би могъл да си мечтае да стане като Робърт Нюджънт, днес граф Клер. Учителите бяха бедни като църковни мишки. За господин Симпсън и господин Парфрай „Колстън“ бе връхната точка в живота им, тук те получаваха по една лира стерлинга на седмица, ала само по време на учебните занятия, имаха и осигурен покрив над главата и храна през цялата година. А тъй като училището се славеше с отличната си кухня (директорът бе прочут епикуреец) и учителите си имаха всеки собствена стаичка, те не виждаха причина да напускат, освен ако не им предложеха работа в Итън, Хароу22 или в класическата гимназия в Бристъл. Един брак би усложнил доста нещата — и дума не можеше да става преподавателите в училището да се оженят, освен ако не получеха съществено повишение. Не че им беше забранено да минават под венчило, но кой ще тръгне да се жени при мисълта, че ще трябва да се смести заедно с жената и децата в тясна като кутийка стая! Пък и господин Симпсън и господин Парфрай не се интересуваха от представителките на противоположния пол. Предпочитаха своя си пол и най-вече компанията един на друг. Но влюбен бе само клетият Нед Симпсън. Джордж Парфрай далеч не споделяше чувствата му.

— Дали след службата в неделя да не отскочим до Хотуелс? — попита обнадежден господин Симпсън. — Минералната вода ми се отразява добре.

— Добре, но само ако ме оставиш да порисувам с водните бои — отвърна господин Парфрай, все така зазяпан в Уилям Хенри Морган, който от миг на миг се оживяваше — и разхубавяваше, все повече и повече. — Умът ми не го побира как може да ти се отразява добре да пиеш от помията на Ейвън, но стига да нямаш нищо против да се усамотя край скалите Сейнт Винсънт, на драго сърце ще те придружа. — Той въздъхна тежко. — Само как ми се иска да нарисувам това божествено дете!

Ричард дойде да прибере Уилям Хенри със свито сърце. Ами ако завареше разревано момченце, което го моли от дън душа утре да не ходи на училище?

Излишни притеснения. Накрая Ричард откри с поглед сина си — търчеше презглава из двора и се превиваше от смях на лудориите на русоляво, болезнено слабо хлапе — негов връстник със синя куртка.

— Тате! — провикна се Уилям Хенри, после се завтече към баща си, следван по петите от своето другарче. — Тате, това е Мънктън младши, но ако не ни чува никой, му викам Джони. Кръгъл сирак е.

— Приятно ми е да се запознаем, Мънктън младши! — каза Ричард и в миг си спомни дните, които е прекарал в „Колстън“. Наричаха го Морган младши, а след като навърши единайсет години — Морган старши. Само най-доброто му приятелче му беше викало Ричард. — Ще попитам преподобния Причард дали в неделя след службата ще те пусне на обяд у нас.