Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Жерар винаги е бил най-здрав от шестимата братя. Никога не се бе разболявал през живота си, ако не се брои белегът на бедрото, достоен трофей за всеки войник. Суетеше се около крехкия си брат и се опитваше да го тъпче със супи и отвари, но Бернар си отиваше, беше станал торба кокали. Твърде изтощен, за да води литургиите, той прехвърли това задължение на приора си, но въпреки това настояваше да му помагат да отива до църквата, да присъства на службите и на редовните молитви.
Един ден Жерар замина на своя глава да уведоми влиятелния духовник Вийом дьо Шампо, епископ на Шалон ан Шампан, за здравословното състояние на Бернар. Вийом открито ценеше Бернар и много точно бе разпознал потенциала му на бъдещ църковен водач. Щом научи за болестта му, той издейства позволението на Цистерцианския орден в Сито да вземе под свое крило Бернар за срок от една година. С указ нареди младият абат да бъде освободен от всичките му монашески задължения и да не спазва суровите порядки на ордена, докато тялото му не бъде излекувано. Бернар бе откаран с каруца на юг, в по-топъл климат, в един по-богат и удобен манастир, където няколко години преди това бе постъпил средният му брат Бартомио. И така Бернар от Клерво се озова в манастира Руак.
Руак бе бенедиктинска общност, която мудно се освобождаваше от крайностите, срещу които бе въстанал Бернар. Братството все още не беше годно да стане част от Цистерцианския орден. Макар вече да не се допускаха нови монахини, на абата, който бе благодушен човек от стария тип, не му даваше сърце да прогони старите. Не се беше отказал и от винарската изба, пивоварната, натъпкания догоре с храна килер и плевнята. Бартомио и неколцина по-млади братя бяха изпратени в Руак като авангард на реформата, но бяха започнали да се наслаждават на удобствата, на които бяха попаднали тук след тежките години в Клерво. Всъщност, Руак бе променил тях повече, отколкото те — Руак.
При пристигането си Бернар бе твърде болен, за да забележи свещеническите недостатъци на новата си обител, още по-малко да протестира срещу тях. Беше настанен в едностайна каменна постройка в покрайнините на манастира, с пещ, удобно легло, маса за четене със стол, тапициран с конски косъм, и множество дебели свещи. Брат му Бартомио се грижеше за огъня и се суетеше около него като разтревожен любовник, а една възрастна монахиня, сестра Клотилда, го тъпчеше с прясна храна и здравословни напитки.
Отначало изглеждаше, че Бернар може и да не оцелее. Непрекъснато губеше съзнание, от време на време разпознаваше брат си и всеки път немощно го благославяше, наричаше монахинята „майко“, което като че ли й доставяше безкрайно удоволствие.
На двайсетия ден треската на Бернар отшумя и той започна да си дава сметка за обстановката около него.
Надигна се в леглото, докато брат му нагласяше завивките.
— Кой ме е довел тук? — попита.
— Жерар и неколцина монаси от Клерво.
Бернар изчопли гурелите от очите си и изкусно маскира упрека като комплимент.
— Виж се само! Добре изглеждаш, Бартомио!
По-големият му брат бе пълен и як, с розова като на прасенце кожа, а косата му се нуждаеше от нова тонзура.
— Малко съм затлъстял — призна си Бартомио и отбранително потупа корема си, скрит от плътната ленена роба.
— Как така?
— Тукашният абат не е стриктен като теб!
— А, чувал съм да говорят така за мен — рече Бернар. Беше свел очи и бе невъзможно да се каже дали се разкайваше за аскетизма, който бе наложил в своя манастир, или порицаваше отстъплението на Бартомио. — Как върви животът ти тук, братко? Служиш ли на Христа с цялата си душа?
— Мисля, че да, но се боя, че ще погледнеш с подозрение на доволството ми. Много ми харесва тук, Бернар. Имам чувството, че съм намерил своето място.
— С какво се занимаваш, освен с молитви и медитация? Имаш ли някакъв занаят? — Припомни си, че брат му се отвращаваше от физическия труд.
Бартомио призна, че заниманията на закрито го привличат повече. Абатът го беше освободил от земеделска работа. В Руак имаше малък скрипторий, който изготвяше копия на „Устав на св. Бенедикт“ срещу прилична печалба, и Бартомио се учеше от един почитаем монах с опитна ръка. Освен това обичаше да се грижи за болните, както Бернар беше успял да се убеди лично. Помагаше на брат Жан, който бе лекар, и прекарваше по час в шетане из лечебницата, поддържаше огньовете, палеше свещите за утринната молитва, изливаше купите, използвани за пускане на кръв, миеше краката на болните и изтърсваше дрехите им, за да махне въшките.