Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Ако беше доживяла до старини, майка му със сигурност щеше да е изпълнена с гордост от осъществяването на благочестивия й план. При раждането тя бе предложила всяко от децата си — шестима синове и една дъщеря — на Бог и изцяло се бе посветила на християнското им възпитание.
Когато Бернар завърши образованието си, майка му вече я нямаше. Наставниците му бяха разпознали в негово лице специален талант, младеж, който освен благородния произход и природната интелигентност бе с благ нрав, остър ум и онзи неповторим чар, с който Бог рядко благославя човека. Въпреки краткия флирт с мирските изкушения на литературата и поезията никога не бе имало сериозни колебания, че Бернар ще стане Божи служител.
Разбира се, пътят на най-малкото съпротивление щеше да го отведе в близкия бенедиктински манастир във Фонтен, но той решително отбягваше тази възможност. Философски вече бе застанал на страната на новите лица в Църквата — Робер от Молесм, Алберик от Сито, цистерцианците, които смятаха, че строгото съблюдаване на правилата на свети Бенедикт Нурсийски е било забравено от покварените манастири и от техните обитатели. Тези цистерцианци бяха твърдо решени да премахнат излишната плът и дух, заразили бенедиктинците. Те възнамеряваха да отхвърлят фините ленени ризи, панталоните, меките кожи, чаршафите и завивките. Техните манастири и обители никога нямаше да бъдат украсени с водоливници и химери. Щяха да ядат хляба си твърд, без сланина или мед. Нямаше да събират такси за погребения и десятък, щяха да строят манастирите си далеч от градове и села и да не допускат в тях никакви жени, за да избягват мирските изкушения. И щяха да прекъсват молитвите и медитациите си единствено заради тежкия физически труд, необходим за изхранването им.
Прегърнал с цялото си същество този спартански идеал, един ден младият Бернар се молеше за Божие напътствие в малка крайпътна църква и когато стана, имаше своя отговор. Вцепенен от яснотата на решението си, той убеди братята си Бартомио и Андре, чичо си Годри, а след това и още трийсет и един други бургундски аристократи да заминат с него за Сито, да заменят френското кралство за Свещената Римска империя и стария си начин на живот с нов. Двама други от братята му, Жерар и Ги, бяха заминали войници, но след време също щяха да се присъединят към него. Само най-младият Нивар беше оставен.
— Сбогом, Нивар — беше извикал Бернар на любимия си брат в деня, в който групата потегли. — Всички земи и имения ще останат за теб.
— Значи вземаш небето и ми оставяш само земята! — през сълзи извика момчето. — Подялбата е нечестна!
Тези думи дълбоко трогнаха Бернар и стомахът му се свиваше на топка до деня, в който Нивар най-сетне се присъедини към тях.
През 1112 година манастирът Сито бе все още само от дърво, без камък. Той бе основан петнайсет години по-рано, но абатът, суровият англичанин Стивън Хардинг, от известно време не бе имал нови послушници. Преизпълни се с радост от това нашествие на хора и прие Бернар и сподвижниците му с отворени обятия.
Бернар прекара блажено буден онази първа студена нощ в мирянското спално помещение, в което отекваше хъркането на изнурените мъже. През следващите дни и седмици колкото по-тежки бяха усилията, толкова по-голямо бе удоволствието му, и в бъдеще щеше да казва на всички новодошли пред портата: „Ако желаете да живеете в тази обител, оставете тялото си; само духове могат да влизат тук.“
Способностите му бяха така изключителни и работата му тъй енергична, че две години по-късно Стивън беше решил, че Бернар е повече от готов да основе нов сестрински манастир. Направи го абат и го изпрати с братята му Андре и Жерар и още дванайсет други в диоцеза Лангре в Шампан.
На една равна поляна те издигнаха проста постройка и заживяха неимоверно тежък дори по техните стандарти живот. Земята бе бедна, правеха хляба си от най-грубия ечемик и през първата година трябваше да разчитат на треви, корени и варени букови листа. Но въпреки всичко издържаха и основаха своя манастир. Нарекоха го Клерво.
Заради харизмата на Бернар в Клерво започнаха да се стичат последователи и когато се разболя, тук живееха вече над сто монаси. Липсваше му чувството за единство от времето, когато спеше с другарите си в дългото спално помещение, но от друга страна бе по-добре, че се беше съгласил да се премести в малката абатска пристройка до църквата. Продължаващите вече цял месец пристъпи на кашлица щяха да лишат монасите от малкото сън, който можеха да си позволят.