Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Абелар кимна тъжно.
— Да. Моля те, дочети го.
Когато приключи, Бернар сгъна писмото и му го върна.
— Тя е забележителна жена.
— Благодаря ти. Макар да сме женени, тя вече не може да бъде моя съпруга. Аз съм мъртъв отвътре, радостта ме напусна завинаги. Въпреки това смятам да посветя остатъка от живота си на нея и на Бог. Ще живея като прост монах. Тя ще живее като проста монахиня. Ще бъдем брат и сестра в Христа. Макар че ще живея с постоянното злощастие на участта ми, чрез нашата любов към Бог ще можем да се обичаме и помежду си.
Бернар го докосна по коляното.
— Ела, братко. Денят е чудесен. Да повървим още.
Продължиха надолу по течението, високо над реката. Бяха валели обилни дъждове и притоците бяха направили реката бурна и с мътни води, но на високия корниз, на който се намираха, земята бе суха и здрава. Сандалите шляпаха по петите им на всяка крачка. Приближиха най-далечната точка сред скалите, до която бяха стигали, но времето беше чудесно и двамата имаха сила да продължат напред. Не беше нужно да разговарят; щеше да е жалко да съперничат на шепота на вятъра в листата. Високо сред скалите се чувстваха като попаднали в царството на ястребите, в царството на Бог.
След известно време Бернар каза:
— Виж! Да си починем тук.
На една широка площадка с великолепен изглед към реката се издигаше стара чвореста хвойна, която сякаш растеше от самата скала. Изкривените й клони предлагаха прохладна сянка. Седнаха, облегнаха гърбове на грубия ствол и продължиха да съзерцават мълчаливо.
— Ще се връщаме ли? — попита след малко Абелар.
Бернар стана и огледа пътя пред тях, заслони очите си от слънцето и погледът му обходи скалите.
— Струва ми се, че може да успеем да се върнем в манастира, като продължим напред, намерим лек път догоре и минем през поляните северно от църквата. Във форма ли си?
Абелар се усмихне.
— Не колкото теб, братко, но мисля, че ще се справя с предизвикателството.
Пътеката се оказа малко по-стръмна и потните им стъпала започнаха да се хлъзгат в сандалите. Бернар вече се съмняваше в мъдростта на решението си, когато чуха приятен плясък. След следващия завой имаше малък водопад, който проблясваше като ивица скъпоценни камъни на слънцето. Водата преливаше през ръба и се спускаше от отвесните скали.
Двамата жадно напълниха шепи с чиста студена вода и решиха, че може би това е знак, че пътят напред е благоприятен.
Напредваха бавно и корнизът стана малко коварен, но бяха твърдо решени да намерят прекия път и мълчаливо се радваха, че телата им са готови за задачата. Няколко месеца по-рано и двамата бяха толкова немощни, че едва се надигаха от леглата си. А сега бяха благодарни, че можеха да продължат напред.
Втори водопад украси пътя им и отново утоли жаждата им. Бернар избърса длани в одеждите си и проточи врат.
— Само дотам — посочи той. — Ако отидем още малко напред, мисля, че от онова място ще успеем спокойно да се изкачим догоре.
На избраното място Бернар опря длани на бедрата си и попита Абелар дали е готов за изкачването.
— Готов съм, макар да ми се струва, че ще има дълго да се катерим.
— Не се безпокой. Бог ще ни държи прикрепени към небесната твърд — весело рече Бернар.
— Ако на някого от нас му е писано да лети, моля се да съм аз, а не ти — отвърна Абелар.
Бернар поведе, като търсеше път, който най-много да наподобява стълба. Плувнал в пот, задъхан от усилията, той се изкачи на поредното ниво и замръзна на място.
— Абелар! Внимавай с онзи камък, че мърда, но ела! Попаднах на нещо великолепно!
В отвесната скала зееше дупка, широка колкото легло за възрастен, висока колкото малко дете.
Бернар протегна ръка да помогне на по-възрастния си приятел.
— Пещера! — изпъшка Абелар и си пое с мъка дъх.
— Хайде да я огледаме — възбудено предложи Бернар. — Ако не друго, ще се охладим малко.
Нямаха факли и трябваше да разчитат на слънчевата светлина, за да видят нещо в залата. Жълтото сияние проникваше само на няколко стъпки, преди да бъде погълнато от непрогледния мрак. След като изпълзяха вътре, двамата откриха, че могат да се изправят. Бернар направи няколко предпазливи крачки напред и видя нещо в самия край на осветената част.