Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Дали то не измести любовта ми към Теб?
Моля се да не е, но ти, Господи, ще отсъдиш. Ще платя с кръв за греховете си. Не мога да се изповядам на своя абат, защото той е мъртъв. Ще пиша изповедта си, докато не дойдат за мен. Ще скрия смисъла с шифър, измислен от брат Жан, учен с кротка душа, който ми липсва ужасно. Познанието, съдържащо се в моята изповед, не е за всеки човек и когато си отида, то ще изчезне. Ако бъде намерено отново, то ще бъде защото Бог е сметнал за нужно да го извади на бял свят поради причини, известни единствено Нему. Аз съм писар и книговезец. Ако Господ ми даде време да приключа, ще подвържа книгата и ще я посветя на свети Бернар. Ако й е писано да изгори, тъй да бъде. Ако друг човек открие скривалището й и ако думите й бъдат разчетени, то казвам на този човек — дано Бог се смили над душата ти, защото ще платиш прескъпо.
Юг млъкна, примигна и облиза устни.
— Има ли още? — попита Люк.
— Да — прошепна той. — Има още.
— Тогава продължавай, за Бога.
Алон караше колата под наем по начина, по който вършеше всичко в живота си — нервно и заядливо. Натискаше здраво газта, после стъпваше на спирачката и измина краткото разстояние от лагера до пещерата на неравномерни тласъци. До ръба на скалата беше направен застлан с чакъл паркинг и когато стигна до него, той натисна рязко спирачката и от гумите се разлетяха камъчета. Облаците размазваха краищата на лунния сърп и по нощното небе имаше черни ивици, подобни на вени по опакото на дланта. Временния заслон за пазачите, който беше издигнат преди слагането на вратата, отдавна го нямаше. Камерите и данните от датчиците от входа на пещерата и залите вече пристигаха направо в лагера.
Заключи колата и вдигна ципа на якето си догоре. Вятърът се носеше над долината на мразовити пориви. Напипа в джоба си ключа за вратата. Беше голям и тежък, вдъхваше увереност и задоволство, почти като ключ от средновековен замък. Би предпочел за пълна автентичност да имаше и газена лампа с трептящо пламъче, но и малкото фенерче в ръката му щеше да свърши работа. Насочи го към пътеката и тръгна към стълбата.
Изгаряше от нетърпение да прекара половин час сам в бродене из пещерата с оскъдното осветление. Утре щеше да намери начин да се извини на Люк, щеше да каже, че временно е изгубил разсъдъка си, ако се наложи, но трябваше да направи това. Люк официално щеше да бъде недоволен, но инцидентът щеше да мине без последици, сигурен бе. Пещерата го викаше. Трябваше да поговори насаме с нея. Щеше да пише за тази нощ. Тя можеше да оформи мисленето му, може би дори да го накара да зареже някои от старите си, упорито защитавани схващания.
— Проклети шамани — прошепна той. Мисълта сама се отрони от устните му. — Възможно ли е да съм грешал?
Приближи стълбата и забави крачка. Предстоеше дълго спускане, а на своите години той вече не бе пъргав като планински козел.
Стъпки! Някой тичаше.
Сепна се и понечи да се обърне, но така и не успя.
Не видя цепеницата, която удари главата му, така и не усети как го влачат през ръба и в последния момент, при преминаването му през мембраната, така и не чу плясъка на крилете на двете кани, подплашени от трясъка на чупещите се от тежестта му дъбови клони.
12.
Абатство Клерво, Франция, 1118 г.
Огромната гора около новия манастир се беше смълчала в кристалната зимна утрин. Полетата бяха тихи, равният хоризонт бе спокоен и неподвижен.
В ледената стая имаше не повече от двайсет сламеника, нощно гърне и леген със замръзнала вода. Младият абат бе захвърлил грубото одеяло, защото тялото му гореше независимо от студа. Кожата му бе хлъзгава, сякаш току-що се бе топнал във вода. Раздиращата кашлица, която го бе измъчвала през цялата нощ, се бе успокоила за момента, но той знаеше, че скоро щеше да се върне, за да разтърси тялото и да заблъска в главата му. Опитваше се да диша през носа, за да избегне поредния пристъп.
На времето, когато се разболееше, привилегированият млад Бернар се ползваше от нежните грижи на някоя жена — леля или братовчедка. Но беше пропъдил всички жени от паството си и затова сега бе принуден да разчита на не така внимателните обноски на мъже. Трескавите му жалби се бяха обърнали към любимата му майка, умряла преди толкова години. Все още имаше смътни спомени от ранното си детство, как лежеше в леглото с възпалено гърло и бе успокояван с песен, напитка с мед и от красивото й лице. Но сега беше мъж, на двайсет и осем и начело на абатство Клерво. За него нямаше майка и нежна ръка. Трябваше да понася стоически болестта си и да се доверява на Божията милост за оздравяването си.