Академия за вампири

— А има ли някакви приятели, които биха могли да сторят това заради нея?

Той поклати скептично глава.

— Всъщност няма. Защото те не са от онези, които биха си изцапали ръцете с кръв. Но кой може да знае със сигурност?

Когато по-късно се срещнахме за обяд, Лиса още трепереше. А настроението й още повече се вкисна, когато през цялото време около масата Натали и групата й не спряха да говорят само за лисицата. Очевидно Натали бе успяла да надмогне отвращението си от кървавата сцена, за да се наслади сега на всеобщото внимание, което успяваше да привлече благодарение на спектакъла, който ни изнесе. Хм, кой знае, може пък и да не беше чак толкова доволна от скромната си роля, както бях смятала досега.

— И беше точно там — оживено обясняваше тя, без да пести ръкомаханията си, за да наблегне на току-що казаното. — Точно в средата на леглото. И навсякъде всичко бе в кръв.

Лиса само мълчеше, с лице, зелено като пуловера й. Издърпах я рязко от масата преди още да приключа с обяда си и тутакси избълвах цяла поредица ругатни относно чувството за такт на Натали.

— Тя е мила — машинално отрони Лиса. — Нали онзи ден ми казваше колко много я харесваш.

— И сега продължавам да я харесвам, но тя е доста недодялана за някои неща.

Стояхме отвън в коридора, преди да започне часът по поведение на животните. Направиха ми впечатление любопитните погледи, които ни хвърляха преминаващите покрай нас и шушуканията им, щом се отдалечаваха. Въздъхнах тежко.

— Как ще се справиш с всичко това?

Бегла усмивка пробяга през лицето й.

— Не можеш ли да се досетиш сама?

— Мога, но искам да го чуя от теб.

— Не зная. Но мисля, че ще се справя. Само не ми се ще да ме гледат сякаш съм някакво извънземно.

Гневът ми отново експлодира. Това с лисицата бе много лошо. Досадното любопитство на хората наоколо още повече влошаваше ситуацията, но поне с тях можех да се справя.

— Притеснява ли те някой?

— Роуз, не можеш да натупаш всеки, с когото имаме проблеми.

— Мия ли имаш предвид? — предположих аз.

— Както и други, освен нея — отговори уклончиво тя. — Слушай, всъщност няма значение. Това, което искам да знам, е как е могло това… Всъщност не мога да спра да мисля за онзи път…

— Недей — предупредих я аз.

— Защо се преструваш, че нищо не се е случило? Точно ти от всички хора. Подиграваш се на приказките на Натали за това и онова, но не е обичайно да се владееш толкова. Обикновено говориш за какво ли не.

— Но не и за онова. Трябва да го забравим. Беше отдавна. И всъщност дори не знаем какво се случи в действителност.

Тя се вгледа в мен с тези нейни големи зелени очи, докато обмисляше следващите си думи.

— Здравей, Роуз.

Приближаването на Джеси прекрати разговора ни. Извърнах се и го удостоих с най-хубавата си усмивка.