Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Мейсън забеляза смаяната ми реакция.
— Какво ти стана? Добре ли си? Имаш много странен вид.
— Да. Добре съм — свих рамене аз.
Глава 7
Минаха две седмици и аз, потопена в живота в Академията, скоро забравих за легендата за Анна. Шокът от завръщането ни също позаглъхна твърде бързо, така че постепенно навлязохме в познатия ни дневен ритъм. Моето ежедневие се ограничаваше до посещенията ми в църквата, до обедите с Лиса и откъслечните прояви на социален живот, които можех да си позволя през свободното ми време. Но тъй като не разполагах със свободно време, не ми бе трудно да стоя настрани от всеобщото внимание, макар че от време на време си открадвах по малко забавление. Независимо обаче от всичките ми приказки пред Лиса да го „даваме тихо и кротко“, аз просто не можех да се променя. Обичах да флиртувам. Обичах купоните, обичах също да сипя в часовете хапливи остроумни забележки.
Новата й роля на инкогнито подвизаваща се особа от кралски произход привличаше вниманието просто защото беше толкова различна от стила на живот преди бягството ни. Повечето около нас скоро привикнаха с това, примирявайки се с факта, че принцеса Драгомир бе слязла от социалната сцена и се задоволяваше само с компанията на Натали и нейната групичка. Самата Натали с неспирното си дърдорене често ме подлудяваше толкова, че изпитвах желание да си блъскам главата в най-близката стена, но наистина беше мила — или поне доста по-мила от повечето кралски особи — така че през повечето време ми беше приятно да съм край нея.
Точно както Кирова ми се бе заканила, през цялото време тренирах и работех усърдно. Но колкото повече време минаваше, толкова повече тялото ми преставаше да ме мрази. Мускулите ми се пооформиха, физическата ми издръжливост се увеличи. Все още задникът ми получаваше доста ритници в практическите упражнения, но не беше чак толкова зле, което си беше все пак някакво постижение. Новият ми дневен режим обаче се отрази зле върху кожата ми. Многочасовият престой на открито разваляше лицето ми и само непрестанната подкрепа на лосионите на Лиса за поддържане на кожата ме предпазваше от издайническите белези на преждевременното състаряване. Но мазилата й не ми помагаха много срещу мазолите по дланите и ходилата.
Двамата с Дмитрий скоро си изработихме нещо като стандартна дневна програма. Мейсън май се оказа прав, като заяви, че Дмитрий бил асоциален тип. По начало Дмитрий не общуваше охотно с другите пазители, макар всички те да се отнасяха с уважение към него. Аз също се изпълвах с все повече респект, колкото по-дълго ме тренираше, макар че не разбирах докрай същността на тренировъчните му методи. Все пак поне на пръв поглед не изглеждаха много противни. Винаги започвахме с леки упражнения в гимнастическия салон за последователно загряване и отпускане на мускулатурата, след което ме изпращаше навън да тичам и да се уча да се боря с все по-хапещия студ на късната есен в Монтана.
Един ден, когато бяха изтекли към три седмици след завръщането ми в Академията, се отбих в гимнастическия салон преди часовете. Заварих го там, изтегнал се върху един дюшек, зачетен в някаква книга от Луи Л’Амур. Някой беше донесъл в съблекалнята портативен CD-плейър и макар отначало това да ми допадна, не можеше да се каже същото за песента, която след малко зазвуча: „Когато гълъбите плачат“ на Принс. Смущаващо бе, че знаех името на това парче, но това беше заради една от моите бивши съквартирантки, която си припадаше по всичко, що бе съчинено през осемдесетте.
— Здрасти, Дмитрий — поздравих го аз и захвърлих сака си на пода. — Зная, че това в момента е най-новият хит в Източна Европа, но не мислиш ли, че ще е по-добре да послушаме нещо, което не е било записано преди моето раждане?
Само очите му проблеснаха срещу мен. Нищо друго по него дори не трепна.
— На теб какво ти влиза в работа? Аз съм този, който го слуша. А ти би трябвало да тичаш навън.
Свих устни в кисела гримаса, преди да опра крака си върху най-близката пръчка от шведската стена, за да се посветя на опъването на сухожилията на бедрата. Все пак общо взето Дмитрий проявяваше добронамерена толерантност спрямо хапливите ми подмятания. Стига да не клинчех от тренировките, явно нямаше нищо против моите непрестанно сипещи се забележки.
— Слушай — пак се обадих, след като се заех със следващата серия от разтягания на крайниците си, — за какво впрочем ми е нужно цялото това търчане навън? Искам да кажа, че осъзнавам значението на общата физическа подготовка и така нататък, ама не може ли да се заема с нещо, което да ми е полезно при нанасянето на удари? Ударите на спаринг-партньорите ми продължават да ме побъркват при груповите упражнения.