Владетелят на Ада
- Автор: Диль Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владетелят на Ада». Краткое содержание книги:
Синът му го чакаше на Уидоу Пийк — южният край на планината, където гората свършваше до гола скала.
— Видя ли нещо? — попита младежът.
Баща му поклати глава.
— Не мисля, че там може да има жив човек. Прекалено студено е.
— Не можах да зърна дори и заешка следа.
— Да се прибираме.
Бащата извъртя снегохода си и пое през дърветата. Синът му го следваше. Бяха преминали почти цялата борова гора, когато възрастният мъж внезапно вдигна ръка, забави, после спря и скочи в снега. Синът му го последва.
— Какво… — започна синът му, но бащата вдигна показалец до устните си, протегна ръка към кожения калъф на пушката си и измъкна оръжието. Пушката беше със заглушител. Той пропълзя шест-седем метра по снега, спря зад едно паднало дърво, внимателно вдигна пушката върху дънера, прикладва и погледна в телескопичния прицел. На четиристотин метра от тях от една група дървета изскочи друг снегоход.
Момчето извади бинокъла си, взря се във фигурата, после допълзя до баща си.
— Какво правиш, тате? Та това е Флойд.
— Тихо — изръмжа баща му.
Момчето приближи плътно глава до ухото му и прошепна:
— Флойд няма да ни създаде проблеми.
Бащата разпозна емблемата на Горската служба на снегохода и цифрата 6 над нея. Чип имаше право, това беше Флойд Трейси. Той намести кръста на прицела точно върху сърцето на рейнджъра. Ръката му леко се напрегна, обирайки мекия спусък.
— Какво правиш, тате? — зашепна трескаво синът му.
— Той е наш приятел, той знае, че не сме бракониери.
Устата на момчето пресъхна. То следеше как дулото на пушката се мести бавно подир рейнджъра, който се разтъпкваше в снега и оглеждаше планините с бинокъла си.
Бащата трескаво размишляваше: „Ако ни види, да го убия ли? И какво ще правя после с трупа? Какво ще кажа на Чип?“
Синът му го подбутна с лакът.
— Виж наляво ония дървета към ръба. Натам гледа.
Бащата насочи прицела на север. Потънал до колене в снега, един огромен елен хрупкаше ниските клони на една елха и въртеше уши.
— Красавец — прошепна бащата, извъртя пушката пак към Флойд и го заследи през телескопичния прицел. „Хайде, пич, върви си“ — примоли се той наум.
Рейнджърът огледа за последен път планините през бинокъла, после се качи в снегохода си и отпраши на север. Еленът, стреснат от звука, хукна през снега нагоре по склона. Момчето се извъртя на лакът до баща си и попита:
— Какво стана?
Баща му не отговори, изправи се на колене, хвърли още един поглед надолу и каза:
— Добре, отиде си.
— Защо се беше прицелил във Флойд?
Баща му напъха пушката в калъфа.
— Нали веднъж ми каза никога да не насочвам пушката срещу нищо, освен ако нямам намерение да го застрелям? — продължи момчето.
— По дяволите, просто се забавлявах, Чип. Упражненията поддържат формата.
— Спомняш ли си когато ме хвана, че се целя в една от кокошките на Хендерсън? Беше същият ден, когато ми подари първата ми пушка — и ти я заключи две седмици. Това ми каза тогава: „Никога да не насочваш пушката срещу каквото и да било, освен ако не мислиш да го застреляш.“
— Това беше преди цели четири години, Чип. Ама че памет имаш!
— Някои неща не се забравят.
— И ще ми вземеш ли сега моята пушка? — пошегува се баща му.
Момчето се замисли за момент.
— Още не съм достатъчно голям. Може би догодина.
Разсмяха се, изправиха се и изтръскаха снега от дрехите си.
— Да ти кажа, не е зле да проследим този елен и да се пробваш.
— Само един изстрел. Ако не улуча, ще го оставя.
— Тогава се прицели добре.
— По-добре първо да го открием — каза момчето.
— Аз ще тръгна подир него и ще го подкарам нагоре към теб. Сложи заглушителя, защото иначе някоя лавина като нищо може да ни погребе живи.