За подмяна

— Хостът4 желае контакт — съобщи ми компютърът. — Искаш ли да говориш лично?

— Не. Това сигурно е някой досаден чиновник. Можеш ли да се справиш с него?

— Естествено. — Кратка пауза и той уточни: — Направи ти предупреждение, че вчера не си изпратил доклад. Държеше да научи къде си бил.

— И какво му каза?

— Че си ходил на пазар за туршия.

— Защо?!

— Мал винаги отговаряше така. Сега обработват заявката ти със снимката. И още нещо: ти беше прав — той наистина е само един досаден чиновник.

— Докато чакаме, изпрати някой друг агент да събере информация за убийства с „неуточнени поражения на лицето“ през последния месец и особено за двете от последните дни. Използвай ключова дума „очи“, ако се наложи.

— Веднага.

— А сега нека видим какво е архивирал Мал в своята директория на мрежата. — Появи се екран с дълъг списък от теми. Смръщих вежди. Сканирах набързо списъка и установих, че става дума за напълно рутинни полицейски дела. Призовки за съд, протоколи от съдебни заседания — нищо важно, само дребни нарушения. — Това ли е?

— Това е всичко, което намирам. Искаш ли да го разтоваря при мен?

— Не, остави го там — казах аз. Мал явно не бе имал доверие в мрежовия сървър на полицията, след като не бе записал на него нищо съществено. Имаше известен шанс да го е скрил някъде на своя диск. Готвех се да дам съответната команда, когато на екрана се появи празен прозорец. Нито снимка, нито поне име.

— Няма запис за покойния — обади се компютърът. — Чист е.

— Глупости — промърморих аз. — Типове като него ходят с рапърски якета, издути до пръсване от пакетчета. Нещо от другите агенти?

— Те… момент, върнаха се. Хм, странно… — Двама от агентите наистина се бяха върнали с наръч избелели папки, в които се съдържаха имената и номерата на досиетата относно убийствата, за които бях поискал информация. На всяка папка имаше диагонален надпис „Недостатъчно ниво на допуск“.

— Това пък какво е? — възмутих се аз. — Мал беше детектив по убийствата.

— А ти си бил лейтенант — напомни ми компютърът. — Използвай своя код за достъп.

— Не мога — въздъхнах аз. Бях започнал с лошо предчувствие и това усещане се засилваше. — Излез оттам. Остави заявката за идентификация активна и поискай хиперлинк5 в архива на Мал. Задай контрола за унищожаване на заявката, ако се разбере, че Мал е убит, преди да бъде завършена идентификацията.

Машината съвестно се захвана да изпълни командите ми и след като се убедих, че се е изключила от мрежата, се отпуснах в креслото и най-сетне си позволих да запаля цигара.

Сега вече, в режим на автономна работа, накарах компютъра да провери нещо, което отдавна ме интересуваше: кой бе собственикът на „СейфтиНет“? Не след дълго имах отговора: никой, това бе холдингова компания, притежавана на части от сигурно цял милиард души и размита в ефира на финансовото пространство като вино, излято във вода.