За подмяна

— Не си ги намерил — веднага разбра тя.

— Не още. Търся ги, но първо трябва да разбера кой е убил Мал. Не мисля, че са хората, които притежават Фермата. — Направих кратка пауза и уточних: — А има и някои други неща, за които трябва да се погрижа.

— „Трябва“?

Погледнах я внимателно. За човек, прекарал живота си в тунел, тя беше доста проницателна.

— Необходимо е.

Тя задържа погледа си върху мен, преди да ми зададе следващия въпрос:

— Тук в безопасност ли сме?

— Толкова, колкото бихме били и на друго място — отвърнах и излязох. Спомних си, че най-лесният начин да се държиш лошо, е да го правиш бързо. В момента, в който вратата се затвори зад мен, се обърнах и замислено я изгледах. Нямах представа какво щях да правя с нея. Всъщност нямах представа какво щях да правя по отношение на каквото и да било и особено ме дразнеше, че единственият разследващ смъртта на Мал бях аз. Имах чувството, че постъпвам стереотипно, сякаш живея в клише, а това ми беше крайно неприятно. Защото така винаги знаеш какво ще ти се случи, само че когато нещата започнат да се случват, лъжицата се оказва препалено голяма за устата ти.

Хауи седеше на една маса в ъгъла на бара, затрупан както обикновено с купища документи. Кимнах му и влязох в конфузна дискусия с дроида на бара, който настояваше да ми сервира онова, което смяташе за моя любима напитка. Истината бе, че всеки път, когато отворехме темата за моите предпочитания, на мен бързо ми писваше и за да се отърва, си поръчвах уиски — факт, който го бе накарал да сметне, че именно уискито е предпочитаното от мен питие. Дроидът ми напомни, че според него аз винаги съм му поръчвал „Джек Даниелс“ и че вероятно така ще постъпя и сега. Казах, че желая бира. Дроидът предпазливо отбеляза, че сигурно бъркам, и изказа опасението, че файлът с моите предпочитания може би е повреден. Накрая извадих пистолета си и го насочих срещу него. Той ми сервира бирата, доста ловко обръщайки спора ни в шега.

— Смятам да се отърва от него — прокоментира случилото се Хауи, когато седнах на неговата маса. — Ти как мислиш?

— Отърви се — съгласих се аз. Замислих се колко хубаво се е живяло по времето, когато единственият достъпен за компютрите начин да ти развалят настроението е бил да ти съобщят, че няма свободен принтер, на който да ти разпечатат файла. Днес те бяха станали толкова интелигентни, че можеха да объркат целия ти живот.

Хауи подбутна обедния информационния бюлетин към мен. Прегледах късите новини и видях, че „Минимарт“-ът при Портала бил подпален със запалителна бомба само преди час. Натиснах с пръст иконата с надпис „Подробности“, листът се изчисти за момент и после се появиха детайлите. Не бяха много: черно-бяла снимка и шест реда текст. Ставаше дума за същия „Минимарт“, в който бях пазарувал, и понеже не успели да намерят собственика, приели го за мъртъв. Никакви свидетели естествено. Произшествието беше попаднало в бюлетина само защото парче шрапнел от бомбата бе счупило предното стъкло на колата на случайно минаващ оттам баровец. Бях казал на Хауи, че съдържателят ме е познал снощи. Но и той не бе знаел онова, което се казваше едва в последния ред на новината: собственикът в миналото бил близък познат на Джони Виналди.