Кучка
- Автор: Уолш Хелън
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кучка». Краткое содержание книги:
Глупости.
Чисто лицемерие и това си е.
Татко е в кабинета си и изглежда великолепно и изискано. Носи синята вълнена риза с индийски десен на „Дона Карън“, която му подарих миналата Коледа. Не е закопчал горните две копчета. Спирам поглед на бялата вдлъбнатинка на гърлото му и усещам как нещо пронизва слабините ми. Как да се сърди човек на Покахонтас?
— Случило ли се е нещо? — пита той, без да откъсва поглед от екрана на компютъра.
— Защо винаги очакваш най-лошото? Не може ли да се отбия просто защото те обичам?
По лицето му пробягва усмивка. Проверява нещо в документите от лявата си страна и неистово трака по клавиатурата.
— Парите ли свърши?
— Не.
— Хайде, Мили, казвай колко ти трябват.
— Няма да е лошо да ми дадеш няколко лири, обаче не за това се отбих.
— Ами?
Оставя писалката и се завърта към мен. Изглежда дребен в огромния си кожен стол, но въпреки това е авторитетен и важен. Гордея се с него и ми се иска да го защитавам.
— Питах се дали не искаш да обядваме заедно.
— Днес ли?
— Ами да, след малко. Тъкмо…
— И всичко е наред, не си загазила?
— НЕ, ТАТКО! Просто получих парите от студентския си заем и ми се прииска да те поканя на една супа в „Номер седем“ или нещо подобно.
Лицето му се сгрява от топла усмивка. В татко.
— Страхотно. Какво ще кажеш за два часа?
Отново се обръща, смръщва вежди и преглежда подозрително текста на екрана. Очите ми обхождат кабинета му на зигзаг. Типично за татко. Методичен и въпреки това небрежен. Книгите му, разположени на множество рафтове, са подредени по теми. Върху бюрото му няма и прашинка, само че навсякъде из стаята са разхвърляни празни чаши, по които има засъхнали от седмици следи от течност. Във въздуха мирише на цигари. Червено „Марлборо“.
— Не трябва ли да си на лекция по класическа литература? — пита той, като хвърля поглед на програмата ми, закачена на стената над компютъра ми.
— Да, струва ми се — въздъхвам аз и неохотно ставам.
— Припкай тогава.
— Трябва да й кажеш, така да знаеш. Ще получи много повече от нас, ако оскубе тези щръкнали мустаци. Безобразно е да ги натрапва така на студентите си.
— Моля? — обръща се той и сваля очилата си. — Да не си посмяла да говориш така за моя колежка.
По лицето ми пробягва усмивка. Чувствам се като малко дете.
— Поднасям ви дълбоките си извинения, д-р О’Райли.
— Вън! — подсмихва се той. — Ще се видим в два.
Въздъхвам театрално и забелязвам една книга на масата. „Сексуалната девиантност в следвоенна Великобритания“.
— Видях това, Мили. Гледай да не я изгубиш — не е моя.
— Добре, няма — казвам аз и затварям вратата зад гърба си. И двамата знаем, че ще го направя.
Джейми
Седя до прозореца на столовата и гледам небето. Страшно е красиво, човече. Грамадно и мрачно, и адски тържествено. Маниашко и потискащо. Извиквам името й на екрана на мобилния си. Трябва да оправя нещата. Един от двама ни трябва да го направи. Става глупаво. Показалецът ми се поколебава над зеленото копче, обаче след това застива над червеното. Не мога да го направя. Вече нямам нерви за щуротиите й. Лапвам голяма хапка пай, който е само тесто, няма никакво месо, облягам се назад и се зазяпвам в гробовното небе. Майната ти, Мили. Направо ми бъркаш в мозъка.
Вземам телефона и отново намирам номера й.
Минаха три седмици, откакто се целеше с камъни по прозореца ми. Трябваше да изляза при нея, ама как? Ан Мари беше при мен, къщата беше с главата надолу от купона — просто не можех да поканя Мили вътре. Видях я как си тръгва. Почувствах се ужасно, наистина. Да я гледам как се отдалечава по улицата с ниско наведена глава и пъхнала ръце в джобовете си. Почувствах се като загубеняк. Върнах се в леглото и просто си лежах и мислех за мен и за Мили, и как всичко се обърка. Имало е моменти, когато ритъмът и моделът на приятелството ни са се променяли. Например, когато преживяваше онази травма заради раздялата на майка си и на баща си, обаче помежду ни винаги е съществувало някакво усещане за постоянство, което ни гарантираше, че можем да продължим точно там, откъдето сме спрели. Приятелството ни беше неуязвимо. Сега изведнъж ми се струва, че ме е разлюбила. Все едно е пораснала и си е дала сметка, че е било просто едно лудо младежко увлечение. Точно както ми се случи с Шон преди пет години. И вместо да сложиш край, просто държиш всичко на безопасно разстояние и се надяваш, че съдбата или географията ще разширят пропастта и че краят на приятелството няма да се свързва с нищо неприятно. Просто ще прекъсне съвсем безболезнено — отчуждавате се и толкоз.