Завиваме по Ъпър Дюк Стрийт и гледката изсмуква въздуха от дробовете ми.
Целият град сияе, а сградите на Ливър, окъпани в ярката лунна светлина, величествено властват на фона на безоблачното небе. Стрелвам я с поглед, за да видя дали и тя е прелъстена от гледката, но не — нагълтала се е с нещо, което е парализирало очите й. По-малка е от мен поне с три-четири години — според закона е още дете. Само че има похабената външност на жена, която открай време е живяла, дишала и плюла по тези улици. Освен това чертите й издават смесен произход — мургавата кожа подсказва средиземноморска жилка, а тесните й очи крият намек за Изтока. Лицето й е хубаво — странно, но при все това красиво. Мястото му не е по тези улици.
Запътваме се към катедралата, която пронизва нощта като величествена зла поличба, и тя препуска напред, за да се отдалечи, все едно не сме заедно. На портата на гробището се обръща и ми дава знак с вдигната длан да не се приближавам. Наблюдавам как крехкият й като на елф силует се спуска по няколко стъпала и най-неочаквано се разтваря в петроленосиния мрак. Съмнявам се, че ще се върне, и леко ме бодва облекчение. Въздействието на смъркането и на алкохола вече бързо отшумява и в подсъзнанието ми се мярка нещичко от предишната ми същност, което ме подканя да си плюя на петите и да избягам.
Нощта отново я изплюва на фокус — ето я, отново стои пред мен. Слаби крака и пълни гърди. Катраненочерна коса, опъната силно на висока опашка. Прималява ми.
Извива ръка в приканващ жест и аз тръгвам подире й по неравните стъпала, през един тъмен и нисък тунел към ширналото се отпред гробище. В миг на просветление ужас пробожда сърцето ми заради онова, което ме очаква отпред, но когато тръгваме отдясно на катедралата, която сега се извисява високо над нас, лунното сияние ни намира и опасността е неутрализирана от серума на желанието. Момичето наслуки избира гроб, разположен в най-отдалечения край на парцела. Плосък, широк и практичен. Съблича дрехите си със заучена пъргавина. Обслужвала е стотици други клиенти точно върху същата надгробна плоча от протъркан с времето бетон, но сигурно за пръв път ще го направи с жена.
— Не лижа — заявява тя на груб токстетски акцент. — Никой не пра’и т’ва.
И е права. Претърсила съм този град улица по улица в безмилостно търсене на чаври по много вихрени от наркотици купони, но ми провървя само един-два пъти. Обаче находката ми се огъна, след като я уверих, че всъщност тя не трябва нищо да прави — само да свали дрехите си, всичките, и да ме остави да си доставя удоволствие. После извадих петдесетачка и тя се предаде.
* * *
Изляга се по гръб и от изненадващия допир до студената плоча зърната на гърдите й щръкват и тя извива слабия си гръб. Гърдите й са големи и натрапчиви. Не подхождат на още незрялото й момичешко тяло. Бедрата й са като на двайсетгодишна. Прокарвам длан по пъпа й, който е твърд и лепкав и лъщи на лунната светлина, все едно е намазан с вазелин, после допирам устни до гърдите й, засмуквам силно тъмните й зърна и ги дразня, докато не станат твърди и почти черни. Усещам по кожата й вкуса на стара солена пот. На евтин лосион за тяло и на наркотици. Остър и почти неприятен вкус. Възбужда ме.
