Кучка

Отмествам поглед от прозореца и го впервам в нея. Прилича на един от силуетите в „Нощен патрул“.

— Вижте — казвам аз и примижавам силно, — има причина. — Млъквам и захапвам силно долната си устна. — Случи се нещо лошо. — Поемам си дълбоко въздух и я поглеждам безпомощно. Не мога. Не и Кенеди. — Насилиха ме… Сексуално.

— Мили? — Тя става от мястото си и над мен надвисва огромна маса от страх и загриженост. — Мили боже, Мили! Скъпа! Ти дали…

— Да, съобщих на лекаря си. Доктор Али ме прегледа. Ако ви трябва някакъв документ…

Тя е смаяна. Не знае какво да каже.

— Моля ви, не казвайте на никого, госпожице Кенеди — умолително казвам аз, като се обръщам към нея както трябва. — Моля ви. Не и на господин Джаксън, и особено на татко…

Свеждам поглед към скута си.

— О, Мили, скъпа, разбира се, че няма да кажа и дума. Моля те. Можеш да споделиш с мен каквото поискаш, мило нещастно момиче. Боже господи, това е… Ако мога да ти помогна с нещо…

— Благодаря ви, знаех си, че мога да ви се доверя.

Леко накланям глава, срещам погледа й и отново свеждам очи към скута си.

— О, Мили, колко глупаво от моя страна, че не заподозрях нищо подобно! Трябваше да се досетя, че се е случило нещо… Не се тревожи, за нищо не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Тя се пресяга към мен и допирът на голата й ръка ме разтърсва и отвращава.

— Благодаря ви, госпожице Кенеди. Благодаря ви.

Не мога да кажа, че се чувствам фантастично от случилото се, но какво да се прави? Трябва да изиграеш картите, с които разполагаш.

Хуквам надолу по стълбите, потискам усмивката си, пътем разблъсквам няколко студенти и предизвиквайки суматоха в сградата, минавам покрай русото момиче с изкуствените цици, което седеше до мен в автобуса миналия месец. Приятелката на Покахонтас. Отначало не я познавам. Лицето й е изопнато и е покрито с избледняващи синини, косата й е мръсна и несръчно прибрана на опашка. Не носи грим и челото й е осеяно с грозни петна. Пищните й гърди се губят под един безполезен ръгби анцуг. Усмихвам й се мило, не похотливо, и тя колебливо отвръща на усмивката ми. Обръщам се и я гледам как изчезва в сградата, крехка и без никакъв живец в тялото.

Притичвам бързо през моравата между факултетите по литература и по социология и един градинар с изтормозено лице и с провиснала от ъгълчето на устата му цигара ми подвиква да мина по алеята. Изплезвам му се и се сливам с група студенти, отправили се в същата посока. Разпознавам някои от тях като второкурсници на татко — марксисти и социалисти. Ненавиждам такива като тях. Обикалят града в събота следобед, нахвърлят се върху нищо неподозиращи купувачи, обясняват злините на глобализацията и на експлоатацията на труда в страните от третия свят. Не че не съм съгласна с онова, което говорят, просто мразя цялото това лицемерие. Знам, че след десетина години повечето от тях ще возят облечените си с „Гап“ деца в просторните си автомобили „Рено“ и ще дъвчат сандвичи от „Макдоналдс“. Ще дават вечери за приятелчетата си, които до един ще работят в огромни и безсърдечни глобални компании. Татко смята, че ненужно се паля толкова. Фактът, че повечето от тях се отказват от убежденията, които са имали в университета, не означава, че по онова време не са били искрени. Това е част от търсенето на собствена идентичност.