Кучка
- Автор: Уолш Хелън
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кучка». Краткое содержание книги:
Там е пълно с нощни птици. Бездомници, пияници, страдащи от безсъние, непотърсени, нелюбими и необичащи. И аз ли бях една от тях? Такава ли съм искала да бъда? Намирам сектора си и сядам на една пейка до зъзнеща от студ тийнейджърка, изрусена и с много грим — с мимолетна хубост, която ще изчезне безвъзвратно след не повече от година. Чудя се дали да не се поразговоря с нея, обаче нещо в погледа й ми убягва. Бъбри ми се само колкото да минава времето.
Пътуването е дълго и тъмно. Момичето седи зад мен и спи, облегнато на прозореца, а аз наблюдавам откъслечно осветения пейзаж с маниакално ококорени очи. Армии от новопостроени къщи, натъпкани в пустеещи градски земи. Огромни общински имоти, надвиснали над безукорно красиви местенца — езера, хълмове, долини, които бавно се разкриват под променливата светлина на утрото. Навлизаме все по-дълбоко в провинцията, далеч, далеч от лудостта на града. Някъде там, далеч зад скованите от слана поляни и покритите с амфетаминово бяло планински върхове е майка ми. Това е земята на мама. Става ми леко при спомена за нея. За меките й ръце и за стеснителната й усмивка. За огнените й блестящи очи — очите на мама. Искрящи, вдъхващи доверие. Завинаги.
Следвайки указанията на шофьора на автобуса, прекосявам мудното село, завивам наляво при църквата и след това се спускам по склона, осеян с малки селски уютни къщи. Аз съм омагьосана и разчувствана. Предишните ми страхове и тревожни опасения по повод на неочакваното ми пристигане са нищо в сравнение с тази красота. Броя номерата на къщите и се насочвам към номер десет — това просто е твърде много, за да успея да го попия с поглед.
Къщата й е малка, съвсем обикновена, но красива, украсена с бодлива зеленика и със сплетени пълзящи растения. Спирам пред портата и сърцето ми започва да бие лудо. По стрехите горе чуруликат птички. Чисто и бяло зимно слънце сияе величествено над върховете. Чакам и гледам. Вече не се страхувам — просто искам този миг да продължи по-дълго. Искам да запомня минутите, преди отново да намеря мама.
След това прозорецът в кухнята светва и аз я виждам как пълни чайника от голям месингов кран. Тя е. Точно пред мен, още по-красива, отколкото я помня. Завладява ме истинска буря от чувства — вълнение, страх и една луда, луда тръпка, че аз я виждам ей там, а тя не знае, че съм тук. Дори само това, че пълни чайника, изпълва сърцето ми с толкова много обич, че просто не мога да спра сълзите си. Бутвам портата. Тя се прозява и прокарва ръка през косата си. Косата й е толкова дълга! Вече съм на алеята и, боже, виждам я — толкова красива и съвършена! Отдръпва се от прозореца и от внезапното й отсъствие коремът ми се стяга. Приближавам се към вратата и хрущенето на стъпките ми по чакъла я връща отново на прозореца. Очите ни се срещат, тя вперва поглед в лицето ми и всичките ми мисли отлитат, а главата ми остава бяла и празна — в нея е само нейният образ.
На мама. На красивата ми майка. Виж кой дойде.