Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
Грета се успокои. Отиде при Айнар, целуна го и приглади реверите му.
– Взех ти билет. Написах ти адреса на лекаря, при когото трябва да отидеш.
– Но първо искам да ми кажеш нещо. Искам да ме увериш, че ми няма нищо – помоли я Айнар, докато се поклащаше нервно.
– Разбира се, че ти няма нищо – махна Грета с ръка. – Въпреки това трябва да отидеш на лекар.
– Защо?
– Заради Лили.
– Горкото момиче – рече той.
– Ако искаш Лили да остане при нас... Мисля, че трябва да кажеш на доктора за нея.
Тълпящите се около тях хора, предимно прибиращи се от пазар жени, ги побутваха с пълни със сирене и херинга мрежи. Грета се замисли защо продължава да говори за Лили все едно е отделен човек. Айнар би се смачкал напълно – дори си представи как крехките му кости се трошат, – ако признаеше на глас, че Лили е просто съпруга ѝ в рокля. Но все пак това бе истината.
– Защо го правиш? – попита Айнар. Зачервените му клепачи за малко да разубедят Грета.
– Обичам Лили също колкото и ти, повече от... – Замълча. – Лекарят ще ѝ помогне.
– Как? С какво би могъл чужд човек да помогне на Лили?
– Нека видим какво ще каже.
Айнар се опита за последно.
– Не искам да ходя. Лили не иска да ходя.
Грета изправи гръб и вирна решително брадичка.
– Но аз искам да отидеш. Аз съм ти съпруга, Айнар. – Тя посочи към осми коловоз и го побутна нататък, а той повлече крака покрай вестникарската будка, през опаковките от бонбони, докато се сля с тълпата и главата му се изгуби сред стотиците, предимно жени, дошли в Копенхаген на пазар или наедрели от бременност, чиито гърди увисваха, докато гърдите на Айнар се надигаха, които един ден – още тогава Грета го осъзнаваше – щяха да зърнат Айнар сред множеството и да видят просто жена като тях.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
АЙНАР СЕДЕШЕ ДО ПРОЗОРЕЦА, огрян от обедното слънце. Влакът минаваше покрай къщи с червени керемидени покриви, простори с пране по дворовете и деца, махащи за поздрав. Срещу него седеше старица, стиснала здраво чантата си. Тя му предложи ментов бонбон.
– За Елсинор ли пътувате?
– За Рунгстед – отвърна той.
– Аз също. – Бялата ѝ коса бе покрита с плетен шал, очите и бяха светлосини, а ушите – месести и увиснали. – На гости ли?
– Имам записан час.
– При лекар?
Айнар кимна и старицата рече:
– Разбирам. – Тя подръпна жилетката си. – В радиологичния институт ли?
– Така мисля. Жена ми записа часа. – Той отвори плика за писма, който Грета му бе дала. Вътре имаше бежова картичка, на която миналата седмица Лили бе написала на Грета: "Понякога се чувствам като в капан. На теб случва ли ти се? В мен ли проблемът? Или в Копенхаген? Целувки".
– На картичката пише "доктор Хекслер" – каза старицата. – На гърба е адресът му. На път ми е. Ще ви заведа. Казват, че институтът му е най-добрият в Дания. – Жената притисна чантата до гърдите си. – Разправят, че може да лекува почти всички болести.
Айнар благодари на старицата и се облегна назад. Топлите лъчи на слънцето го погалиха през прозореца. Първоначално възнамеряваше да пропусне прегледа. Когато Грета му каза да се срещнат на гарата, пред очите му бе изникнал страховит образ: Грета, вирнала високо брадичка, оглежда тълпата и го чака да пристигне. Мина му през ум да ѝ се опълчи и да не ходи никъде. Представи си как постепенно ще увеси нос, докато минутите и часовете се нижат и станеше ясно, че той няма да се появи. Грета щеше да се прибере съкрушена у дома. Щеше да отвори входната врата и да го завари на масата. Айнар щеше да каже "Не искам да ходя на лекар". А Грета щеше да отвърне колебливо "Добре".
– Пристигнахме – каза старицата. – Вземете си багажа.
Улиците на Рунгстед бяха покрити с нападали червени шишарки от тисовете. Сутринта бе валял дъжд и сега наоколо ухаеше свежо на дървета. Старицата вдиша дълбоко и тръгна чевръсто напред.
– Не се притеснявайте – рече тя.
– Не се притеснявам.
– Няма нищо лошо в това човек малко да се притесни. – Завиха по улица с къщи с ниски огради и бели железни порти. По- край тях с бръмчене мина автомобил без покрив. Шофьорът, мъж с кожен каскет, помаха на старицата. Когато стигнаха до синя безлична сграда на един ъгъл срещу залива, старицата рече:
– Пристигнахме. – Тя стисна ръка на Айнар, вдигна яка и пое към морето.
Чака доктор Хекслер в стаята за прегледи близо час. Половината от помещението бе обзаведено като хол с килим, диван, етажерки и зелена лилия в саксия върху висока поставка. Другата половина имаше застлан с балатум под, кушетка, стъкленици с прозрачни течности и голяма лампа върху висока метална стойка.