Момичето от Дания

Докато рисуваше, Грета не мислеше за нищо или поне така ѝ се струваше: мозъкът и мислите ѝ бяха ефирни като боите върху палитрата. Все едно караше кола, заслепена от слънцето; все едно рисуваше на сляпо, но с увереност. Понякога я обземаше такъв екстаз, че направо танцуваше между палитрата и платното сякаш бяла светлина поглъщаше всичко освен въображението ѝ. Когато ѝ вървеше, когато четката пресъздаваше точно формата на главата на Лили или дълбочината на тъмните ѝ очи, Грета чуваше шумолене като от берачка на портокали сред липата на дърветата. Рисуването приличаше на брането на плодове, на прекрасното тупване на портокал върху глинестата калифорнийска земя.

Въпреки това Грета се изненада как портретите на Лили се приеха в Копенхаген през есента. Расмусен предложи да ги изложи в галерията си за две седмици през октомври. Първият триптих се продаде незабавно след кратко наддаване между един швед с лилави ръкавици от свинска кожа и млад преподавател в Художествената академия. За портретът на спящата на дивана Лили получи над двеста и петдесет крони; не чак колкото струваха картините на Айнар, но съвсем близо.

– Лили трябва да ми позира всеки ден – каза му Грета. Ha- последък се улавяше, че Лили ѝ липсва. Грета ставаше рано; още преди да се съмне и първият ферибот да надуе сирена. През онази есен понякога се будеше дори по-рано, сред такава тъмнина, че не виждаше дори ръцете си. Сядаше в леглото. До нея Айнар още спеше с Едвард IV сгушен в краката му. Преди да се разсъни напълно, се чудеше къде е Лили, ставаше от леглото и тръгваше да я търси из апартамента. Къде ли е отишла? , питаше се Грета, докато отваряше капандурите в хола и вратите на гардероба. Чак когато отключеше входната врата, без да спира да си повтаря въпроса тихичко, се разбуждаше окончателно.

Една сутрин, за пръв път от април насам, се наложи да запалят печката, която представляваше три черни железни кутии една върху друга, на четири крака. Грета поднесе запалена клечка към подпалките, които прихванаха пламъка и кората на брезовите цепеници се разгоря.

– Лили не може да идва всеки ден – оплака се Айнар. – Нямаш представа колко е трудно да отпратя Айнар и да повикам Лили. Ще е непосилно да го правя толкова често. – Той обличаше на Едвард IV пуловера, който му бе оплела жената на един рибар от блока. – Харесва ми да се преобразявам, обичам Лили, но е изключително трудно.

– Налага се да я рисувам всеки ден. Трябва да ми помогнеш.

 Айнар направи нещо неочаквано: прекоси ателието и я целуна по врата. Грета смяташе, че Айнар е хладен типично по датски; дори не помнеше кога за последно съпругът ѝ я бе целувал другаде освен по устата късно вечер, когато всичко тънеше в мрак и тишина, с изключение на някой шумен пияница, когото водеха при доктор Мьолер отсреща.

Айнар отново кървеше. Не му се бе случвало от инцидента в Мантон, но един ден избърса нос с кърпичка и Грета видя как кръвта се просмуква в памука. Това я тревожеше и ѝ напомняше за последните месеци с Теди Крос.

Кървенето обаче спря също толкова внезапно, колкото бе започнало, и единствената следа, че нещо се е случило, бяха зачервените ноздри на Айнар.

Но една вечер само преди седмица, когато падна първата слана, Грета и Айнар вечеряха тихо – тя правеше скица на Лили до майско дърво между залците, а Айнар разбъркваше разсеяно кафето си, потънал в мисли. По едно време Грета вдигна очи от скицника и видя, че Айнар е пребледнял. Той изправи гръб, стана и остави след себе си на стола червено петно.

През следващите два дни Грета правеше опити да разбере какво причинява кървенето и откъде идва кръвта, но Айнар всеки път извръщаше засрамено очи. Очевидно бе, че съпругът ѝ се опитва да скрие от нея – бършеше се със стари парчета плат, а после ги изхвърляше в канала. Но Грета знаеше, усещаше миризмата. Забелязваше стомашните му проблеми. Виждаше окървавените парцали, закачили се за каменната колона на моста над канала.