Момичето от Дания

– А ако Айнар не се върне навреме? – попита Лили. – Какво да правя, ако не успея да го открия до тогава?

– Ще се върне. Виждала ли си синия шал с жълтите ресни?

Лили сведе поглед.

– Не.

– Сложих го в гардероба, в моето чекмедже. Взимала ли си го?

– Мисля, че го забравих в кафене " Аксел" – отвърна Лили. – Сигурно са го прибрали. Веднага отивам да го потърся Грета. Извинявай. Друго не съм взимала. Не съм пипала нищо друго.

Грета се подразни. Нещо не е наред, каза си, но пропъди мисълта. Не, нямаше да допусне един изгубен шал да съсипе брака ѝ. Освен това бе казала на Лили, че може да взима каквото поиска. Нали искаше Лили да е доволна?

– Не излизай, но, моля те, постарай се Айнар да успее за влака.

Стените на кафене "Аксел" жълтееха от цигарения дим. Студентите от Художествената академия идваха тук между четири и шест часа, когато фрикаделите и бирата бяха на половин цена. Като студентка Грета сядаше на маса до вратата и рисуваше в скицника в скута си. Когато влезеше някой приятел и я попиташе какво рисува, тя затваряше безцеремонно скицника и отвръщаше: "Професор Вегенер ми възложи задача".

Попита бармана за шала.

– Братовчедка ми каза, че го е забравила тук.

– Как изглежда братовчедка ви?

– Слаба. Малко по-ниска от мен. Срамежлива. – Грета се замисли. Трудно ѝ бе да опише Лили сякаш съществуваше самостоятелно, с развяна бяла яка и кафяви очи, вдигнати към лицата на красиви непознати мъже. Изнерви се.

– За Лили ли става въпрос? – попита барманът.

Грета кимна.

– Приятно момиче. Винаги сяда до вратата. Вероятно знаете, но момчетата правят какво ли не, за да привлекат вниманието ѝ. Сядат при нея да пият бира, но щом обърнат глава, тя изчезва. Действително си забрави шала.

Барманът ѝ го даде и Грета го върза на главата си. Отново долови познатото ухание на мляко и мента.

Навън бе влажно и студено, въздухът бе пропит със сол. Тенът ѝ от лятото бе избледнял, а ръцете ѝ се бяха напукали. Сети се колко красива е Пасадена през октомври с кафявите и червени склонове на планината Сан Габриел и пълзящите по комините увивни цветя.

На гарата отекваха забързаните крачки на стотици пътници. Гълъби гукаха под стрехите и осейваха червените дъбови греди с курешки. Грета купи пакетче ментови бонбони от павилиона за вестници, чиито клиенти оставяха дири от хартиени опаковки по пода.

Айнар пристигна на гишето за билети с объркано изражение. Бузите му руменееха, а косата му бе пригладена назад. Явно бе тичал и изтри запотеното си чело нервно. Чак когато го видя сред тълпата от хора, Грета осъзна колко е дребен – главата му стигаше едва до раменете на останалите мъже. Не, така изглеждаше в нейните очи: тя преувеличаваше дребния му ръст; казваше си, че сама си е втълпила, че с кокалестите си китки и малко заоблено дупе, Айнар прилича на дете.

Той вдигна очи към гълъбите, сякаш идваше на гарата за пръв път. След това попита свенливо едно момиче с престилка колко е часът.