Аз съм пратеникът

- Ако ще ходиш при него, ще ми направиш ли една услуга?

Свивам рамене.

- Няма проблем.

- Кажи му, че алчността още не ме е погълнала.

Думите му увисват и падат между нас като сплескана топка.

- Добре, ще му кажа.

Вече излизам от двора, когато Тони О’Райли ме повиква за последен път. Обръщам се.

- Мисля, че трябва да те предупредя. Брат ми е свещеник.

Няколко секунди обмислям мълчаливо чутото.

- Благодаря - казвам най-сетне и си тръгвам.

По-добре свещеник, отколкото изнасилван, мисля си, докато се отдалечавам.

- Колко пъти да ти казвам?

- Сигурен ли си?

- Не съм аз, Ед! Щях да ти кажа.

Водя този разговор по телефона с брат ми Томи. Не мога да спра да мисля за него, откакто бях отведен до реката и камъните на дома. Доколкото ми е известно, Томи е единственият, който знае, че сме ходили там. Не сме казвали на никого. Винаги сме смятали, че никой не подозира за нашите разходки извън града. Но може пък някой да е знаел и да не е казал? И двамата с Томи можехме да плуваме.

Преди това му казах за картите.

- Как все на теб ти се случват такива неща, Ед? - попита той. - Стане ли нещо шантаво, не се минава без теб. Ти си като някакъв магнит за всякакви смахнати истории.

Избухваме в смях.

Замислям се.

Таксиджия. Безделник. Олицетворение на посредствеността. Калпав любовник. Жалък картоиграч. А сега отгоре на всичко и магнит за всякакви смахнати истории.

Напредвам. Завиден списък от достойнства.

- Как я караш, Томи? - питам.

- Добре, а ти?

- И аз.

С това приключваме разговора.

Не е Томи.

Напоследък не сме играли карти, така че Марв организира голяма сбирка. Ще я направим ♥ Ричи - техните тъкмо са заминали в отпуск.

Преди да отида у Ричи, се запътвам към "Хенри Стрийт” да се огледам за Томас О’Райли. Когато стигам там, стомахът ми се е свил на топка и ръцете ми търсят джобовете. Улицата е пълна мизерия, целият град го знае. Счупени керемиди, счупени прозорци, счупени съдби. Дори къщата на отчето е отблъскваща. Личи си отдалеч. Покривът е от вълнообразни плоскости, червени и ръждиви. Стените са от мръснобял етернит.

Олющена, свличаща се боя.

Полегнала ограда, която се мъчи да стои изправена.

И врата, която бере душа.

Почти съм стигнал, когато разбирам, че няма начин да вляза.

Трима много едри мъжаги изникват незнайно откъде и започват да ми искат разни неща. Не ме заплашват, но самото им присъствие ме кара да се чувствам съвсем безпомощен и сам.

- Ей, мъжки, да ти се намират четирийсет цента? - пита единият.

- Или цигари? - допълва вторият.

- А това яке много ли ти трябва?

- Хайде, човече, само една цигара! Знам, че си пушач. Няма да обеднееш, ако ми дадеш една...

Застивам за миг, после се обръщам и си тръгвам. Малко по-припряно, отколкото ми се иска.

У Ричи продължавам да мисля за това, докато другите си бъбрят.

- Къде отидоха вашите, Ричи? - пита Одри.

Той мисли дълго, накрая отговаря:

- Нямам представа.