Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Мускулите на краката ми се стягат.
Въздухът фучи край устата ми, но като че не влиза вътре. Тичам.
Тичам и осъзнавам, че съм изпитвал това чувство и преди - чувство, от което стомахът ми се свива.
Като дете, докато гонех брат ми Томи. Единственият в града с по-добри перспективи и по-добър вкус за масички от мен. Той беше по-бърз, разбира се, още тогава. По-добър. Открай време беше така и това ми смачкваше самочувствието. Не е никак приятно да имаш по-малък брат, който е по-бърз, по-силен, по-умен, по-добър. Във всичко. Но това беше положението.
С него ходехме на риба на реката, нагоре по течението, и се състезавахме кой ще стигне пръв. Не го победих нито веднъж. Какво толкова, казвах си, ще го победя, ако се опитам както трябва.
И се опитах.
Веднъж.
И загубих.
Този ден и Томи беше във форма и ме би поне с пет метра. Тогава бях на единайсет, а той - на десет.
Близо десет години по-късно пак съм тук и пак преследвам някой, който е по-бърз, по-силен и по-добър. След около километър оставам без дъх. Той се обръща да ме погледне. Краката ми отказват. Спирам.
Дотук съм.
Той е на двайсетина метра пред мен.
- Лош късмет, Ед!
Изкикотва се и си тръгва.
Стоя, загледан в краката му, които се стопяват в мрака, и се мъча да си спомня. В дърветата фучи тъмен вятър. Небето е тревожно, синьо-черно.
Сърцето ми блъска в ушите, сякаш аплодира някого, най-напред като ревяща тълпа, а после все по-тихо и по-тихо, докато остава само едно-единствено ръкопляскане, пълно с неприкрит сарказъм.
Пляс, пляс, пляс.
Браво, Ед.
Прекрасно поражение.
Стоя във високата трева и за пръв път чувам реката. Шуми така, сякаш пие. Когато поглеждам към нея, виждам вътре звездите като изрисувани върху повърхността на водата.
Колата, сещам се. Отворена е. Ключовете са на таблото, което е първият смъртен грях за един таксиметров шофьор, тръгнал да гони клиент. Най-големият. Шофьорът винаги взема ключовете. Винаги заключва колата. Но не и аз.
Представям си таксито.
Само на пътя.
Двете предни врати зеят отворени.
- Трябва да се връщам - прошепвам, но не го правя. Оставам там, докато небето бавно просветлява, и виждам себе си и брат си. Двамата се състезаваме и аз губя.
Виждам как ловим риба заедно от брега, после тръгваме нагоре по течението - там, където вече няма къщи. Трябва да се катерим, за да можем да ловим от камъните над реката.
Камъните.
Гладките камъни.
Които приличат на...
Тръгвам полека, после ускорявам крачка. Бързам нагоре по течението.
Следвам стъпките ни, моите и на брат ми. Катеря се.
Водата под мен се рони и се разпилява, докато пълзя нагоре по скалата. Светът изсветлява, добива форма и се обагря. Всичко около мен е като нарисувано.
Краката ми се стоплят и ме смъдят.
Виждам го.
Виждам нас.
Тук е, казвам си. Това са скалите. Гигантските камъни.
Виждам как стоим горе и хвърляме въдиците с надежда. Понякога се смеем. Даваме си дума да не казваме на никого, че сме били тук.
Почти съм стигнал.
Някъде далеч таксито още си стои с отворени врати.
Слънцето е изгряло - оранжев кръг насред картонено небе.
Изкатервам се до върха и коленича.
Прокарвам длани по студения камък.
Въздъхвам щастливо.
Чувам реката и вдигам поглед. В този миг разбирам, че съм коленичил сред камъните на дома.
В камъка са издълбани три имена.
Виждам ги няколко минути по-късно и се приближавам.
Чета.
ТОМАС О'РАЙЛИ
АНДЖИ КАРУЗО
ГЕВИН РОУЗ
Реката бучи в ушите ми и под мишниците ми се процежда пот, стича се отляво по ребрата ми и стига до колана на панталоните.
Търся лист и химикалка, макар да знам, че не нося - така човек понякога изрича нещо само защото му се иска да е истина - току-виж станало чудо!
Чудо обаче не става. Не нося нищо, затова записвам имената в съзнанието си, после минавам отгоре с химикал. Накрая ги издълбавам.
Томас О’Райли
Анджи Карузо
Гевин Роуз
Нито едно не ми е познато, което е хубаво, решавам след кратък размисъл. Ако познавах хората, при които ме пращат, щеше да е още по-трудно.
Хвърлям последен поглед и си тръгвам. Повтарям имената като заклинание, за да не ги забравя.
Трябват ми близо четиридесет и пет минути да стигна до таксито.