Аз съм пратеникът

Иска ми се да й кажа колко съжалявам, че съм й се изтърсил така ненадейно тогава, но не го правя. Вече сме си оправили отношенията и няма смисъл да се връщам към нещо, което не мога да променя. На няколко пъти едва се сдържам, но в крайна сметка не казвам нищо. Така е по-добре.

Когато връщам тостера на мястото му, за миг виждам в него отражението си, макар и поразмазано. Погледът ми е объркан, почти боязлив. Виждам колко е жалък животът ми. Това момиче, което не мога да имам. Посланията, които не мога да предам... Но миг по-късно в очите ми се появява решимост. Виждам се в някакъв близък момент от бъдещето да се запътвам отново към "Хенри Стрийт", за да се срещна с отец Томас О’Райли. Облечен съм в мръсното си старо яке, без пари и без цигари. Като миналия път. Но този път съм решен да стигна до вратата.

Трябва.

- Разбрах къде трябва да отида - казвам на Одри.

Тя отпива от чашата със сок от грейпфрут, която й подавам, и пита:

- Къде?

- При още трима души.

Надрасканите на камъка имена изникват пред очите ми, но не й ги казвам. Както вече споменах, няма смисъл.

Тя умира да ги чуе, сигурен съм. Но не изрича нито дума и трябва да й призная едно нещо - никога не насилва нещата. Знае, че ако настоява, няма да й кажа нищо.

Единственото, което й разкривам, е къде съм намерил имената.

- Един клиент ми избяга и ме отведе право при тях...

Одри само клати глава.

- Който и да е той, ще си има сериозни неприятности, това е сигурно.

- Те явно ме познават твърде добре... едва ли не по-добре от мен самия.

- Да, но... - поколебава се Одри. - Кой те познава наистина добре, Ед?

Там е цялата работа.

- Никой - казвам.

Даже и аз ли, пита току-що влезлият Портиер.

Виж какво, приятел - отвръщам му с поглед, - няколко кафета все още не означават, че ме познаваш. Понякога си мисля, че дори аз самият не се познавам. Отражението ми отново се изпречва пред погледа ми. Но знаеш какво да направиш, казва ми то. И аз се съгласявам.

Следващата вечер след работа отивам на "Хенри Стрийт” и заставам пред вратата. Трябва да ви кажа, че къщата на отец О’Райли придава нов смисъл на думата "отвратително".

Представям се и без много въпроси отецът ме кани да вляза.

Не знам как става, но още в коридора изтърсвам, без дори да се замисля:

- Боже, толкова ли е трудно да почиствате поне от време на време?

Аз ли го казах това?

Но притесненията ми са излишни, защото отецът тутакси ме затапва:

- Не е зле първо да се погледнеш. Кога за последен път си прал якето си?

- Правилно - признавам, благодарен за бързия отговор.

Той е около четиридесет и пет годишен и е започнал да оплешивява. По-нисък е от брат си и има очи с цвят на зелено стъкло от бутилка и доста големи уши. Облечен е в расо и това ме кара да се запитам защо живее тук, а не в църквата. Винаги съм мислел, че свещениците живеят в църквата, та да могат хората да ги намерят, ако имат нужда от помощ или съвет.

Той ме въвежда в кухнята и сядаме.