Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
- Чай или кафе?
Казва го така, сякаш нямам избор. Трябва да пия нещо, пита се само какво.
- Кафе - отвръщам.
- Мляко, захар?
- Да, благодаря.
- Колко лъжички?
Поколебавам се.
- Четири.
- Четири лъжички! Ти да не си Дейвид Хелфгот^?
- Кой е пък този?
- Един пианист, малко откачен. - Отецът е изумен, че не знам. - Разправят, че пиел по десетина кафета на ден с по десет лъжички захар.
- Добър ли е бил?
- Да. - Той слага чайника на котлона. - Откачен, но много добър.
Сега стъклените му очи са изумително благи.
- А ти, Ед Кенеди, и ти ли си откачен, но добър?
- Не знам - признавам си и той се засмива, повече на себе си, отколкото на думите ми.
Когато кафето е готово, отецът го донася и сяда при мен. Преди да отпие, ме пита:
- Искаха ли ти цигари и пари? - и посочва с глава навън.
- Да, а единият си хареса якето ми.
- Сериозно? - Той клати глава. - Господ знае защо. Сигурно е липса на вкус.
И отпива от кафето.
Поглеждам надолу.
- Толкова ли е зле? - питам.
- Не - отговаря вече сериозно той. - Просто се заяждах, синко.
Разглеждам отново ръкавите и плата около ципа. Черният велур е доста протрит. Помежду ни се възцарява неловка тишина. Това ми напомня, че е време да кажа за какво съм дошъл. Отецът явно също го усеща и лицето му изразява любопитство, но и търпение.
Понечвам да заговоря, но в този миг от една съседна къща се чува врява.
Троши се чиния.
През оградата долитат писъци.
Скандалът става все по-яростен, гласовете - по-гръмки, затръшват се врати.
Отецът забелязва безпокойството ми и казва:
- Един момент, Ед.
Отива до прозореца, отваря го широко и виква:
- Вие двамата, ще бъдете ли така добри да млъкнете? Ей, Клем!
Сега до прозореца достига едва чуто мърморене, последвано от:
- Да, отче!
- Какво става пак?
- Тя ми лази по нервите, отче! - гласи отговорът.
- Това е ясно, Клем, но какво точно...
Намесва се друг глас, този път женски.
- Пак се е засилил към кръчмата, отче! Да пие и да играе комар!
Гласът на отеца става авторитетен. Твърд и изпълнен с достойнство.
- Вярно ли е, Клем?
- Да, ама...
- Няма "ама", Клем! Тази вечер си оставаш вкъщи! Хващате се за ръчичка - и пред телевизора!
- Добре, отче - изрича първият глас.
- Благодаря, отче - добавя вторият.
Отец О’Райли се връща при мен, клатейки глава.
- Запознай се с Паркинсонови. За нищо не стават тия двамата!
Думите му ме шокират. Никога не съм чувал свещеник да говори така. Всъщност и не съм говорил със свещеник, но съм сигурен, че не всички са такива.
- Често ли се случва това? - питам.
- Поне два-три пъти в седмицата.
- Как търпите подобно нещо?
Той просто вдига ръце и посочва расото си.
- Нали затова съм тук!
Говорим си с отеца известно време. Аз му разправям какво е да си таксиджия, а той на мен - какво е да си свещеник.
Неговата църква е в покрайнините на града. Стара и порутена. Сега разбирам защо си е избрал да живее тук. Църквата е твърде далеч, за да има някаква реална полза от него, така че това място е възможно най-доброто. Това се вижда с просто око. Мястото му е тук, а не в някаква прашасала църква.
Начинът, по който говори, ме озадачава. Същото е и когато ми обяснява за църквата. Той признава, че ако църквата е била магазин или ресторант, да е фалирала още преди години.
- Бизнесът не върви, така ли? - питам.
- да ти кажа ли честно? - Стъклото в очите му се строшава и парчетата се забиват в мен. - Лайняна работа.
Не мога да се сдържа и питам:
- Редно ли е да говорите така? Все пак сте свещеник...
- И какво като съм свещеник? - Той довършва кафето си. - Бог знае кое е важно.
Чувствам известно облекчение, че не подхваща изтърканата тема за Бог, дето знаел
всичко за нас и други неща от този сорт. Той не проповядва. Дори когато нямаме какво повече да си кажем, ме поглежда с разбиране и ме подканя:
- Да не се впускаме днес в дебрите на религията, Ед. Да поговорим за нещо друго.
Станал е някак по-сериозен и далечен.
- Разкажи ми за какво си дошъл.
За миг се гледаме втренчено през масата.
След дълга пауза най-сетне се изповядвам пред отеца. Казвам му, че още не знам защо съм тук. Не му споменавам нищо за мисиите, които съм изпълнил, нито за онези, които ми предстоят. Казвам му само, че не съм тук случайно и че чакам просветление.
Той ме слуша много внимателно, с опрени на масата лакти и сплетени под брадичката пръсти.
Минава известно време, преди да разбере, че нямам какво повече да кажа. И тогава изрича много спокойно и отчетливо: