Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Назир оздравяваше бързо и започна да си възвръща теглото. Раните по ръката и плешката заздравяваха и почти не го притесняваха. Но по-голямата и по-дълбока рана на дясното му бедро вероятно беше повредила връзките между мускулите, костите и сухожилията от хълбока до коляното. Горната част на крака му беше вдървена и той продължаваше да куца — заваляше дясното ходило, вместо да стъпва направо.
Духът му обаче беше доста висок и той нямаше търпение да се завърне в Бомбай — всъщност дотолкова, че терзанията му по повод моето бавно оздравяване станаха досадни. Загрижените му подканяния — „По-добре ли си? Идваш ли? Тръгваме ли?“ — взеха да стават непоносими и на два-три пъти му се разкрещях. Тогава не знаех, че му предстои мисия в Бомбай, последната мисия на Кадер. Тя беше единственото, което сдържаше скръбта и срама му, че е надживял Кадер. И с всеки ден, докато оздравявахме, задълженията, наложени му от последната воля на Кадер, го задушаваха все повече, а неговото отклонение от дълга, както той го възприемаше, му се струваше все по-скверно.
Аз самият си имах грижи. Раните по краката ми заздравяваха достатъчно бързо, а кожата на челото ми се затвори благополучно над малкия, изпъкнал кокален ръб, но пукнатото ми тъпанче се възпали и беше източник на постоянна и почти непоносима болка. Всяка хапка, всяка глътка вода, всяка изговорена дума и всеки силен шум забиваха малки остри скорпионови жила в нервите по лицето, гърлото и дълбоко в трескавия ми мозък. Всяко помръдване на тялото и извъртане на главата се забиваше като нож в плувналите ми в пот терзания. Всеки поет дъх, кихане или кашляне усилваха изтезанията. Мръднех ли се неволно насън и ударех някъде болното си ухо, скачах от леглото с вик, който събуждаше всички на петдесет метра наоколо.
И най-сетне, след три седмици мъчителни, влудяващи болки, яки дози пеницилин, които сам си предписвах, и горещи антибиотични промивки, раната заздравя и болката си отиде — така, както си отиват спомените, като ориентири за далечен мъглив бряг.
Плътта около умъртвената тъкан на ставите на ръцете ми заздравя. Измръзналата плът, разбира се, никога не оздравява и това бе едно от многобройните поражения, засегнали тялото ми през онези години на изгнание. Поех страданията от Кадеровата планина върху ръцете си и всеки студен ден ме връща обратно там — когато дланите ме заболят точно както ме боляха, когато стисках автомата преди битката. Но въпреки това в топлия въздух на Пакистан пръстите ми се свиваха, движеха се и ми се подчиняваха. Ръцете ми бяха вече готови за работата, която ме чакаше, за малкото ми отмъщение в Бомбай. Макар че бях измършавял след изпитанията, тялото ми беше по-закалено и по-жилаво, отколкото през всички онези охранени месеци, преди да потегля на война с Кадер.
Назир и Махмуд организираха завръщането ни с влак с няколко прехвърляния. В Пакистан се сдобиха с малък арсенал от оръжия и възнамерявахме да ги закараме контрабандно в Бомбай. Скриха ги в топове плат и ги повериха на грижите на трима афганци, които говореха свободно хинди. Пътувахме в различни вагони и се преструвахме, че не познаваме мъжете, но непрестанно мислехме за незаконния товар. Иронията — че заминахме, за да прекараме контрабандно оръжие в Афганистан, а на връщане карахме контрабандно оръжие за Бомбай — ме разсмя, когато я осъзнах в първокласния си вагон. Но смехът беше тъжен и изражението, което остави на лицето ми, накара спътниците ми да извърнат очи.
Връщането в Бомбай ми отне малко повече от два дни. Пътувах с фалшивия си британски паспорт, с който влязох в Пакистан. Според печатите в него бях пресрочил визата си. С малкото усмихнат чар, който успях да пусна в действие, и с последните си пари от Кадер, последните американски долари, подкупих чиновниците и от пакистанската, и от индийската страна на границата и те ме пропуснаха, без да им мигне окото. И един час — след зазоряване и осем месеца след заминаването ни, ние навлязохме в силната жега и неистовия мъчителен плам на моя любим Бомбай.
Назир и Махмуд наблюдаваха от дискретно разстояние разтоварването и транспортирането на военния си товар. Обещах на Назир да се срещна с него вечерта в „При Леополд“ и ги оставих на гарата.
Взех такси. Чувствах се пиян от звуците, цветовете и великолепната струяща кинетика на островния град. Но трябваше да се съсредоточа. Почти бях свършил парите. Казах на шофьора да кара към черноборсаджийския център за събиране на валута в квартал „Форт“. Таксито остана да чака, а аз изтичах три етажа нагоре по тесните дървени стълби и влязох в стаята за броене. Споменът за Халед измъчваше сърцето ми — аз тичах по тези стълби с Халед, с Халед, с Халед. Стиснах зъби, както правех, за да прехапя болката в ранените ми пищяли. Двамата едри мъже, нарочно мотаещи се пред входа, ме познаха. Ръкувахме се с широки усмивки.