Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Да тръгнем? Къде ще ходим?
— Трябва да се махаме оттук. Как се чувстваш?
— Добре съм — излъгах. — Нормално.
Седнах на леглото и преметнах крак отстрани. Щом опряха пода, такава мъчителна болка прониза пищялите ми, че изстенах на глас. Друга жестока болка запулсира в челото ми. Опипах с безчувствените си бинтовани пръсти марлята под превръзката, омотана около главата ми като тюрбан. Трета болка в лявото ми ухо настояваше да й обърна внимание. Ръцете ме боляха, а краката ми, обути в три четвърти чифта чорапи, сякаш горяха. Усещах мъчителна болка в левия хълбок, където ме изрита конят, когато самолетите разкъсаха небето над нас преди месеци. Раната така и не заздравя и подозирах, че парче кост се е забило в плътта. Едната ми ръка беше безчувствена близо до лакътя, където собствената ми кобила ме беше ухапала в паниката си, също преди месеци; и тази рана не заздравя.
Превит на две и допрял бедра, усещах свития си стомах и изтънелите си крака. Бях отслабнал заради глада в планината. Направо измършавял. Общо взето, всичко беше пълна бъркотия. Бях зле. После мислите ми се върнаха към бинтовете на ръцете и едно чувство, близо до паниката, ме връхлетя като копие, забиващо се в гръбнака.
— Какво правиш?
— Трябва да махна тия бинтове! — изръмжах и се опитах да ги разкъсам със зъби.
— Чакай! Чакай! — извика Махмуд. — Аз ще ги сваля.
Той бавно заразвива дебелите превръзки и усетих как потта се стича по бузите. Когато и двете превръзки бяха свалени, аз се втренчих в разкривените лапи, в които се бяха превърнали ръцете ми, и размърдах пръсти. От измръзването те се бяха напукали около всички стави, черните рани от охлузванията бяха кошмарни, но всички — цели-целенички — си бяха на мястото.
— Благодари на Назир — промълви тихо Махмуд, докато оглеждаше напуканите ми ръце с белеща се кожа. — Искаха да ти отрежат пръстите, но той не им позволи. Не им позволи да те оставят, докато не се погрижиха за всички рани. Принуди ги да лекуват и пораженията от измръзване по лицето ти. Беше взел калашника и твоя автоматичен пистолет. Ето, помоли ме да ти дам това, като се свестиш.
Махмуд извади „Стечкина“, увит в тензух. Опитах се да го поема, но ръцете ми не можеха да хванат вързопа.
— Аз ще ти го пазя — предложи ми той с напрегната усмивка.
— Къде е? — попитах, все още зашеметен и пронизван от болката, но се чувствах все по-добре и все по-силен с всяка следваща минута.
— Ето там — посочи Махмуд и кимна с глава. Обърнах се и видях Назир да спи на една страна на легло, подобно на моето. — Почива си, но е готов за тръгване. Не бива да се бавим тук. Нашите приятели ще дойдат за нас всеки момент и трябва да сме готови да тръгнем.
Огледах се. Намирахме се в голяма палатка с пясъчен цвят и под от палети. Вътре имаше около петнайсет походни легла. Няколко души, облечени с афгански дрехи — свободни панталони, туники, и дълги елеци без ръкави в еднакви оттенъци на бледозеленото — обикаляха между тях. Те вееха на ранените със сламени ветрила, миеха ги със сапунена вода от кофи или отнасяха навън нечистотиите. Някои от лежащите стенеха и викаха от болка на непознати за мене езици. След месеците в снежните върхове на Афганистан въздухът тук, в пакистанската равнина, беше тежък, горещ и задушен. Бе така напоен с миризми, че не можех да се съсредоточа върху никоя от тях поотделно, освен върху една-единствена: неповторимия мирис на ароматизиран индийски ориз басмати, който се вареше някъде близо до палатката.
— Да ти кажа, човече, умирам от глад.
— Скоро ще ядем вкусна храна — увери ме Махмуд и си позволи да се засмее.
— Ние…? В Пакистан ли сме?
— Да — засмя се отново той. — Какво си спомняш?
— Почти нищо. Бягахме. Те стреляха по нас… от много далече. Минохвъргачки навсякъде. Спомням си… Улучиха ме…
Опипах превръзките, омотали пищялите ми от коленете до глезените.
— И паднах на земята. После… спомням си… джип ли беше? Или камион? Имаше ли такова нещо?
— Да. Взеха ни. Хората на Масуд.
— Масуд?
— Ахмад Шах. Самият Лъв. Хората му атакували язовира и двете главни шосета, за Кабул и за Кета. Обсадили Кандахар. — Още са там, около града, и според мен няма да си тръгнат, докато войната не свърши. Ние се втурнахме право срещу атаката, приятелю.
— Те са ни спасили…
— Това е, как се казва, най-малко да направят за нас.
— Най-_малкото_, което са могли да направят за нас?