Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
А в центъра една по-малка група заобикаляше плътно Абдел Кадер Хан: Ахмед Заде — алжирецът, издъхнал с една ръка вкопчен в замръзналата земя, а с другата — в моята… Халед Ансари — убил Хабиб и после поел към изгубения свят на всичко затрупващия сняг… Махмуд Мелбааф — оцелял в последната атака като Ала-уд-Дин, без рани, невредим… Назир — който не бе обърнал внимание на собствените си рани, за да замъкне безчувственото ми тяло на безопасно място… и… — аз. Застанал зад Кадербай, малко вляво. Изражението ми на снимката беше уверено, непоколебимо и хладнокръвно. А фотоапаратът, казват, не лъже.
Спаси ме Назир. Снарядът, избухнал близо до нас, докато търчахме към врага, раздра и разтърси въздуха. Ударната вълна пръсна лявото ми тъпанче. В същия оглушителен миг парчета снаряд се изсипаха върху нас като гореща метална вихрушка. Не ме улучи никое от по-големите, но осем малки шрапнела се забиха в краката ми под коленете, пет в единия крак и три в другия. Две по-малки улучиха тялото ми — едно в корема и едно в гърдите. Разкъсаха дебелите пластове дрехи, дори успяха да пробият дебелия колан портфейл и здравите кожени ремъци на лекарската ми чанта и да прогорят кожата ми. Още едно парче уцели челото ми, високо над лявото око.
Парченцата бяха малки — най-голямото горе-долу колкото лицето на Линкълн на американска монета от едно пени. Ала те летяха с такава скорост, че подкосиха краката ми. Пръстта, изхвърлена нагоре при взрива, посипа лицето ми, ослепи ме и ме задуши. Тупнах тежко на земята и едва успях да извърна глава преди удара. За съжаление паднах върху разкъсаното тъпанче и ударът го разкъса още повече. Припаднах.
Назир, ранен в краката и ръката, издърпал безчувственото ми тяло в прикритието на една плитка, подобна на окоп вдлъбнатина, а после самият той рухнал и ме закрил, докато бомбардировката не престанала. Докато лежал, увил с ръце шията ми, го уцелили в дясната плешка. Това парче метал щеше да ме улучи и вероятно да ме убие, ако телохранителят на Кадер не ме закриляше със своята обич. След като всичко утихна, той ме извлече на безопасно място.
— Саид беше, нали? — попита Махмуд Мелбааф.
— Моля?
— Саид направи снимката, нали?
— Да. Да. Саид беше. Наричаха го Кишмиши…
Думата ни унесе в спомени за срамежливия млад пущунски боец. Той виждаше в Кадербай въплъщение на всичките си герои воини, следваше го навсякъде с обожание и бързо свеждаше очи, щом Кадербай го погледнеше. Като малък беше прекарал дребна шарка и лицето му беше ужасно сипаничаво, обсипано с десетки дребни кафяви изпъкнали точици. Прякорът му Кишмиши, както с голяма обич го наричаха по-старите бойци, означаваше „стафиди“. Той прекалено много се стесняваше да позира с нас на снимката и затова предложи да ни заснеме.
— Той беше с Кадер — промълвих.
— Да, накрая. Назир видял тялото му до неговото, много близо. Мисля, че би поискал да бъде с Абдел Кадер дори и да знаеше преди атаката, че ще ги нападнат и убият. Мисля, че би помолил да умре така. И нямаше да е единственият.
— Откъде я намери?
— Лентата беше у Халед. Спомняш ли си? Кадер беше разрешил единствено на него да вземе фотоапарат. Филмът беше при другите неща, които той остави на земята от джобовете си, като ни напусна. Взех го с мен. Миналата седмица го занесох във фотостудио. Взех снимките тази сутрин. Мислех, че ще искаш да ги разгледаш, преди да тръгнем.