Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Седнахме и той веднага вдигна чаша за наздравица.
— За живите!
— И за мъртвите? — попитах. Чашата ми все още беше на масата.
— И за мъртвите! — отвърна той с широка, топла усмивка.
Вдигнах чаша, чукнахме се и глътнах двойното уиски на екс.
— А сега… — каза той сериозно, отхвърлил усмивката толкова бързо, колкото бе изгряла в очите му. — Какво те мъчи?
— Откъде да започна? — попитах насмешливо.
— Не, приятелю, не говоря само за войната. Има и още нещо, нещо много решително в лицето ти, и искам да знам какво е.
Гледах го мълчаливо и тайно се радвах, че отново съм в компанията на някого, познаващ ме толкова добре, че четеше между редовете на бръчките ми.
— Хайде, Лин. Прекалено много тревога има в очите ти. Какъв е проблемът? Ако искаш, ако ти е по-лесно, можеш за начало да ми разкажеш какво се случи в Афганистан.
— Кадер е мъртъв — заявих, вперил поглед в празната чаша, която стисках.
— Не! — възкликна той уплашен и възмутен едновременно.
— Да.
— Не, не, не. Щях да чуя нещо… Целият град щеше да научи.
— Видях трупа му. Помогнах да го извлачим до нашия лагер горе в планината. Помогнах да го погребем. Мъртъв е. Всички са мъртви. Само ние останахме от тукашните — Назир, Махмуд и аз.
— Абдел Кадер… Не може да бъде.
Лицето на Дидие стана пепеляво, а сивото като че преля и в очите му. Поразен от новината — изглеждаше така, все едно някой го е зашлевил силно по лицето — той се свлече на стола и ченето му увисна. Катурна се настрани и аз се уплаших да не падне на пода и дори да не получи удар.
— Не го приемай толкова тежко — казах тихо. — Само недей да се съкрушаваш, Дидие. Изглеждаш адски зле, пич. Стегни се!
Умореният му блуждаещ поглед се вдигна и срещна моя.
— Лин, има някои неща, които просто са невъзможни. От дванайсет, тринайсет години съм в Бомбай и Абдел Кадер Хан го е имало винаги…
Той отново сведе поглед и изпадна в унес, наситен с толкова бурни мисли и чувства, че главата му трепереше, а долната му устна играеше. Разтревожих се. Бях виждал и друг път как мъже пропадат. В затвора съм виждал как мъже рухват, разкъсани от страх и срам, и как после самотата ги убива. Но това беше процес и той отнемаше седмици, месеци, години. Дидие рухна за секунди и аз го гледах как с всеки миг се смазва все повече.
Заобиколих масата, седнах до него, обгърнах с ръка раменете му и го придърпах към себе си.
— Дидие! — прошепнах му дрезгаво. — Трябва да тръгвам. Чуваш ли ме? Дойдох да питам за моите неща, дето ги оставих при теб, докато бях у Назир и се откачах от хероина. Спомняш ли си? Оставих ти мотора си „Енфийлд“. Оставих ти паспортите си, парите и някои — други неща. Помниш ли? Много е важно. Тия неща ми трябват, Дидие. Помниш ли?
— Но да, разбира се — съвзе се той и челюстта му потрепера. — Всичко е непокътнато, не се бой. Всичко е у мен.
— Още ли държиш апартамента на „Мериуедър Роуд“?
— Да.
— Там ли са нещата ми? Там ли ги държиш?
— Какво?
— За Бога, Дидие! Стегни се! Хайде. Ще станем заедно и ще отидем до апартамента ти. Трябва да се изкъпя, да се обръсна и да се организирам. Трябва да… да свърша една важна работа. Нужен си ми, човече. Не ме прецаквай сега!
Той примига и се извърна да ме погледне. Горната му устна се изви в познатата усмивка.
— Какъв е смисълът на подобна забележка? — възмути се той. — Дидие Леви не прецаква никого, освен, разбира се, ако е много, много рано сутрин. Лин, знаеш колко много мразя ранобудниците — почти толкова, колкото мразя полицията. Alors, да тръгваме!
У Дидие се обръснах, изкъпах се и отново облякох новите дрехи. Дидие настоя да хапна нещо и ми изпържи омлет, докато се ровех в двата кашона с моите вещи, за да намеря парите — около девет хиляди американски долара, ключовете за мотора и най-качествения ми фалшив паспорт. Беше канадски, с моята снимка и вписани личните ми данни — фалшивата туристическа виза беше изтекла. Трябваше бързо да я подновя. Ако нещо се объркаше в плановете ми, щяха да са ми нужни много пари и чистичък паспорт.
— Къде ще ходиш сега? — попита Дидие, щом пъхнах и последната хапка в уста и станах да измия чиниите.