Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Да. Защото те ни избиха.
— Какво?
— Да. Когато избягахме от планината и се спуснахме надолу, афганската армия ни обстреля. Хората на Масуд ни виждат и си мислят, че сме от врага. Те са много далече от нас и започват да ни обстрелват с минохвъргачки.
— Нашите хора са ни обстрелвали?
— Всички стреляха — искам да кажа, всичките стреляха едновременно. Афганската армия също стреля по нас; но минохвъргачките, дето ни улучиха, мисля, че си бяха от нашата страна. И това накара афганската армия и руските войници да побягнат. Аз сам убих двама от тях. Бойците на Ахмад Шах Масуд имаха „Стингъри“. Американците им дават „Стингъри“ през април и оттогава руснаците нямат хеликоптери. Сега муджахидините отвръщат на ударите навсякъде. Сега войната ще свърши след две години или може би три, иншаллах.
— Април… Кой месец сме сега?
— Сега е май.
— От колко време съм тук?
— От четири дни, Лин — отвърна той тихо.
— Четири дни… — Мислех си, че е била една нощ, едно дълго спане.
Погледнах отново през рамо спящото тяло на Назир. — Сигурен ли си, че той е добре?
— Той е ранен — тук… и тук. Но е силен и може да се придвижва. Той ще се оправи, иншаллах. Той е като шотор! — засмя се той, използвайки думата за камила на фарси. — Науми ли си нещо, никой не може да го промени.
И аз се засмях с него за първи път, откакто се събудих. Смехът ме накара да вдигна ръце към главата си в опит да усмиря пулсиращата болка, която ми причини.
— Не бих искал аз да съм този, дето се мъчи да накара Назир да размисли, когато си е наумил нещо.
— И аз не — съгласи се Махмуд. — Войниците на Масуд ви занесоха с Назир и с мене в един камион, за пътя за Чаман. В Чаман пакистанците, граничарите, те искат да вземат на Назир пушките. Той им дава пари — от твойте пари, от колана портфейл — и оставил пушките. Ние скрие тебе в одеялата с двамата мъртъвци. Сложихме ги отгоре на тебе и ги показваме на граничарите. Казваме, че искаме за тези мъже хубаво мюсюлманско погребение. После идваме в Кета, в тази болница, и пак искат да вземат на Назир пушките. Ние пак им даваме пари. Те искат да ти отрежат пръстите заради миризмата…
Поднесох ръце към носа си и ги подуших. Все още излъчваха гадна, мъртвешка смрад — слаба, но достатъчно осезаема, за да ми напомни разложените кози крака, последната ни вечеря в планината. Стомахът ми се сви и се огъна като разярен котарак. Махмуд бързо взе една метална купа и я поднесе под лицето ми. Повърнах черно-зелена жлъчка в купата и рухнах безпомощно върху коленете си.
Когато пристъпът отмина, се облегнах на леглото и грабнах с благодарност цигарата, която Махмуд ми запали.
— Давай — заекнах.
— Какво?
— Ти говореше… за Назир…
— О, да, да, той извади калашник от под неговото пату и го насочва към тях. Казва им, че ще ги избие всичките, ако те режат. Искат да извикат пазачите, лагерната полиция, но Назир, той е на вратата на палатката с автомата. Не могат да минат край него. А аз съм от другата му страна и му пазя гърба. И те те лекуват.
— Страхотна здравна застраховка — афганец с калашник, прицелен в лекаря ти.
— Да — съгласи се той без никаква ирония. — А после лекуват Назир. И после след два дни без сън и много рани, Назир заспа.
— Не извикаха ли пазачите, когато той заспа?
— Не. Тук всичките са афганци. Лекарите, ранените, пазачите, всичките са афганци. Но лагерната полиция не. Те са пакистанци. Афганците не обичат пакистанска полиция. Те имат големи неприятности с нея. Всички имат неприятности с пакистанска полиция. Затова дават на мен разрешение и аз вземам пушките на Назир, докато той спи. И се грижа за него. И за теб се грижа. Чакай, мисля, че приятелите ни дойдоха!
Дългите завеси на входа на палатката се разтвориха и жълтата светлина на топлия ден ни зашемети. Влязоха четирима мъже. Афганци, бойци ветерани — корави мъже с очи, втренчени в мен, сякаш иззад украсеното дуло на джезаил. Махмуд стана да ги посрещне и им прошепна няколко думи. Двама от мъжете събудиха Назир. Той спеше дълбоко и при първия допир се завъртя и изръмжа на мъжете, готов да се бие. Успокоен от спокойните им лица, той се обърна да ме провери. Щом видя, че съм буден и седя, се ухили толкова широко, че усмивката му изглеждаше малко стряскащо върху това толкова рядко усмихващо се лице.
Двамата мъже му помогнаха да стане. Дясното му бедро беше превързано с бинт. Облегнат на раменете им, той изкуцука навън, на слънце. Другите ми помогнаха да се изправя. Опитах се да ходя, но ранените ми пищяли отказваха да ми се подчиняват. Едвам ситнех, тътрейки крака. След няколко секунди срамно немощно тътрене, мъжете направиха „столче“ с ръце и без усилия ме бутнаха върху него.