Зимата на света [bg]

Кметицата Шрьодер веднага забеляза най-важното.

— Да не би да ни казвате, че това се отнася за всички сектори в града?

— Да.

Госпожа Шрьодер не се поддаваше лесно на сплашване. — Според градската конституция съветските окупационни власти не могат да наложат решението си в останалите сектори — твърдо отговори тя. — Необходима е консултация със съюзниците. — Те няма да възразят — рече Очкин и й подаде някакъв лист. — Това е заповедта на маршал Соколовски. Утре ще я представите на градския съвет.

Вечерта Карла обясни на Вернер:

— Виждаш каква е съветската тактика. Ако градският съвет приеме този закон, на западните съюзници с тяхната демократична нагласа ще им бъде трудно да го отхвърлят. — Обаче съветът няма да го приеме. Комунистите са малцинство, а никой друг не иска източногерманската марка. — Не. И затова се чудя какъв ли коз крие маршал Соколовски в ръкава си. На другата сутрин вестниците съобщиха, че от петък в Берлин влизат в сила две валути — източногерманската и германската марка. Оказа се, че американците тайно са докарали със самолет двеста и петдесет милиона нови германски марки — скрити в сандъци с надписи „Клей“ и „Бърд Дог“, те бяха складирани в целия град. През деня Карла започна да чува слухове от Западна Германия. Новите пари бяха предизвикали същинско чудо там. По витрините на магазините за една нощ се бяха появили повече стоки: кошници череши, спретнати връзки моркови от околните села, масло, яйца, сладкиши и дълго укривани луксозни стоки като обувки, ръчни чанти и дори дамски чорапи по четири марки чифта. Явно хората бяха изчаквали момента, когато ще могат да продават срещу истински пари. Следобед Карла отиде в градската управа, за да участва в насроченото за четири часа заседание. Щом приближи сградата, забеляза десетки камиони на Червената армия, паркирани по съседните улици. Шофьорите се размотаваха и пушеха цигари. Камионите бяха предимно американска направа, от предоставените по закона „Заем-наем“ по време на войната. Обхваната от неприятно предчувствие, Карла чу шумове от неспокойна тълпа. Явно скритият коз на съветския губернатор беше насилието. Пред сградата на градската управа се бяха събрали няколко хиляди човека, повечето със значки на Комунистическата партия, а над главите им плющяха червени знамена. От разположени по камионите високоговорители гърмяха гневни речи, а тълпата скандираше „Долу сецесионистите!“ Карла не виждаше как би могла да влезе в сградата. Шепа полицаи наблюдаваха без особен интерес и не направиха опит да помогнат на членовете на градската управа да стигнат до работното си място. Това болезнено напомни на Карла за поведението на полицията петнадесет години по-рано, в деня, когато Кафявите ризи разбиха редакцията на вестника на Мод. Тя беше напълно сигурна, че съветниците-комунисти са вече вътре и ако социалдемократите не успеят да влязат, малцинството ще приеме закона и ще заяви, че е валиден. Пое дълбоко дъх и почна да си пробива път през тълпата. Направи няколко стъпки, без да я забележат. После някой я позна и изкрещя „Американска пачавра!“ и взе да я сочи с пръст. Карла упорито продължи. Друг я заплю и на роклята й се лепна храчка. Карла не спря, ала усети как я обзема паника. Беше обградена от хора, които я мразеха — никога не беше преживявала подобно нещо. Прииска й се да избяга. Бутнаха я, обаче тя успя да се задържи на крака. Нечия ръка сграбчи роклята й и когато тя се дръпна, чу звук на съдран плат. Какво се канеха да направят — да й съдерат дрехите ли? После Карла забеляза, че зад нея още някой се мъчи да си проправи път — съпругът на Фрида, Хайнрих фон Кесел. Той застана до Карла и двамата тръгнаха заедно напред. Хайнрих беше по-агресивен, настъпваше и енергично ръгаше с лакти всеки, който му се изпречеше на пътя. Заедно се справиха по-бързо и най-сетне стигнаха входа. Но с това изпитанието им не свърши — вътре в сградата също имаше демонстранти-комунисти, при това стотици. Карла и Хайнрих трябваше да преминат коридорите с бой. В заседателната зала комунистите бяха навсякъде — не само в галерията за посетители, но и сред членовете на управата. Държанието им беше агресивно като на улицата отвън. Някои от социалдемократите вече бяха тук, други дойдоха след Карла. Повечето от представителите бяха успели да се промъкнат през тълпата. Карла почувства облекчение — врагът не бе успял да ги уплаши. Когато председателят призова за ред и тишина, един комунистически представител стъпи на пейката и настоя демонстрантите да останат. Когато забеляза Карла, комунистът извика: „Предателите вън!“ Всичко това мрачно напомняше тридесет и трета година — тормоз, заплахи, демокрацията отслабена от хулиганство. Карла се отчая. Тя вдигна поглед към галерията и с отвращение забеляза сред кресливата тълпа брат си Ерик. — Ти си германец! — извика му тя. — Живял си по време на нацистите. Нищо ли не научи?